Мая Вапцарова на 70 години

 

Все още е епоха на дива жестокост и все още борбата

за свободата на душите ни продължава

Затова е време социалното и лиричното, миналото и бъдещето

да си подадат ръка. А творците да се включат активно

в това обединено духовно съживление

  

Мая Вапцарова е  родена на 7 юли 1944г. в Банско. Завършила е кинорежисура в класа на Мак Карой и Сабо Ищван в Будапеща. Носител е на орден “Св.Св. Кирил и Методий” І степен. Авторка е на няколко книги и на повече от 100 документални и игрални филми, някои от които са посветени на нейния близък сродник-поет, като “Ти помниш ли”. Дебютът й в киното е посрещнат с много голям интерес на международния екран и печели "Златен дукат" на кинофестивала в Манхайм. Нещо, което по-нататък не се е случило с нито един български филм.

Напоследък, обаче, племенницата на големия наш поет Никола Вапцаров  обръща своя творчески и изследователски взор към най-древното минало на страната ни и най-вече към това на Източните Родопи. Затова преди няколко месеца при гостуването си в Кърджали по покана на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” тя представи не само книгата си „Просяци”, но и филма си „Надбягване с времето”, както и албума си „Докосване до сътворението”, оформен с нейни текстове и снимки на Евгени Коевски. Той разказва и показва родопските свещени мегалити, мистичните скални ниши и други неразгадани знаци, издълбани по скали, тераси, долмени, всички наподобяващи някаква тайнствена азбука и космически карти, точките от които и днес намират своите съответствия с някои съзвездия. Неотдавна Мая Вапцарова и нейни съмишленици-творци дадоха в гр. Първомай старт на учредяването на творческо обединение за хората на перото от Южна България. То ще се казва „Арда, Тунджа и Марица” и си поставя за цел да работи по международни културни програми за творчески срещи, издателска дейност и други прояви, събиращи  усилията на южните творци за духовно съживление.

- Госпожо Вапцарова, вашата битка за миналото сякаш е един вид продължение на Вапцаровата вяра за бъдещето…

- Наистина започвам тази битка за миналото ни, за автентичността на нашите родови корени с предварителната нагласа, че това ще ни отведе към бъдещето, което заслужаваме. Разбира се, че има и връзка с най-важното, което е искал да ни каже Вапцаров и което се съдържа в смисъла на думата "вяра", макар че основният код от едноименното му стихотворение още не е разгадан от нашето съвремие. За някои вярата е религия, за други - морал, за трети - проста житейска мъдрост. Изобщо константата на живота, нашият духовен отпечатък.Макар че никой не знае какво е точно: чувство ли е, състояние ли е. Не знам дали някога ще разберем какво означава това усещане, което изстрелва чак в Космоса. И заради което "човекът би влязъл във взривна ракета, самичък би търсил в простора далечна планета”.

- Това ли ви изстреля и в толкова далечното ни минало? А може би и болката ви по настоящето?

- Да, и двете неща. Моето любимо стихотворение от Вапцаров е “Епоха”, защото все още е епоха  на дива жестокост... Но във всичко, което е написал Вапцаров, прозира основният въпрос – този за “хляба” на свободата. И за това, че този хляб на духа, без който човекът не би преживял, ще продължава да  захранва човечността с вярата в доброто. Дори и днес...

- В която разстрелите на поета продължават, дори гробът му бе поруган…

- Това не е случайно.Случва се сякаш, за да ни напомни, че не е важно как си умрял, къде си погребан, дали си убит с един изстрел или с два, дали си паднал на лявата или на дясната страна. Важно е вместо гроб да имаш памет-ник, да си погребан в душите на хората. Не случайно това се отнася и за Исус, и за Левски.

- Значи Вапцаровата борба „за хляб и свобода” продължава под  една нова форма…

- Тя си е все същата, за свободата на нашите души, само че с различни средства. Затова, така както в поезията е време социалното и лиричното да си подадат ръка, така и миналото и бъдещето трябва да го направят. Иначе все ще стигаме до печалния извод на Вапцаров, че живеем като в дълбоката бронзова ера. Но проблемите не са извън нас, те са вътрешни – в умовете, сърцата ни, в съзнанието ни. Затова сме преминавали и още минаваме през толкова изпитания, за да се научим да ги преодоляваме.

 - И вашият индивидуален път на търсене на изхода преминава през следите, оставени ни от траките по нашите земи и в обединените творчески усилия?

- Може да се каже и така. Чрез филмите си аз се опитвам да търся разрешението на проблемната връзка минало-настояще-бъдеще в дълбоката древност. С голямо вълнение и очакване се отправих към изследването на тракийската цивилизация, защото ме вълнуваше какво е открила, какво са знаели нашите прадеди много повече от нас, защото имах усещането, че това тяхното  важно древно познание днес ще ни бъде много нужно.И вероятно разковничето се крие в това, че при траките не е имало роби, че всеки един от тях е имал някаква своя мисия, допринасяща за добруването на всички.Днес носители на тази духовна свобода са творците и те са призвани отново да я съживят.

- Ехото на миналото, разказано от родопския вятър и родопското слънце, оживява във филмите ви с особена мистична красота и с огромно родолюбие. Това ли е вашият начин да се събуди поизтънялата ни духовна памет?

- Радвам се, че сте открили такова послание във филмите ми. Наистина това е, което ни е липсвало толкова дълго време. Може да изглежда невероятно, но тъкмо тези древни знания, закодирани върху тракийските мегалити, могат да я събудят. Пък, кой знае, може и да са оставени с такава цел. За да знаем, че точно оттук, където живеем, е тръгнала човешката цивилизация. Че тези места са били избрани съзнателно, защото само в тях връзката между планетата ни и Бога-Слънце никога не може да се наруши, затова и човешката сърдечно-съдова система прилича на космическия строеж. Че тук е духовният център на света.

Интервюто взе:

Лияна Фероли

Лияна Фероли с нова книга

„Ябълки на олтара” или болезненият стремеж към съвършенство

   В рамките на фестивала на изкуствата „Перперикон – 2014”, в деня на Св.Йоан Предтеча /24 юни/ във фоайето на кърджалийския театър „Д.Димов” беше представена новата книга на Лияна Фероли „Ябълки на олтара 2”. Директорът на фестивала Петър Савчов изрази своята радост, че всяка година форумът дава възможност, заедно с показването на изключителните образци на българската култура, да се представя изкуството и на някои от местните творци.  При откриването на фестивала проф.Овчаров напомни, че преди 14 години той е бил създаден, за да рекламира скалния град на траките Перперикон, но за много кратко време превърнал Кърджали в културна столица на България за времето на неговото провеждане. А заместник кметът по културата на града Елисавета Кехайова добави, че фестът се наложи като едно от най-значимите събития в националния празничен календар и една от визитните картички на града ни.

   Преподавателят по литература в Пловдивския филиал „Л.Каравелов” в южния град Петър Хаджинаков определи новата книга на Лияна Фероли като една синкретична литература, включваща  много жанрове, а поезията в нея изпълнена с една чисто женска чувствителност, интроспективност и медиативност. Като една азбука на крехката и ранима женска душевност. Лили е и мостът в регионален план между творците в близките на Кърджали градове, каза литераторът, която продължава да организира техните срещи, както и участията на нашите творци в някои национални празници на изкуствата, в провеждащите се в региона литературни четения.

  

Директорът на кърджалийската Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” и редактор на повечето книги на Лияна Фероли – Иванко Маринов се спря на многоаспектната метафористичност в заглавието на представяния сборник и най-вече на конкретно вложените търсения в него и водещи към „опасния и самоубийствен стремеж към съвършенство”. Книгата й, каза той,  е един широк екран на духовните търсения със своята метафористичност и с разнообразието на жанровете, които застъпва.

   Главният редактор на в. „Психо” Анна Димитрова дойде от София специално за промоцията, за да изрази благодарността си към Лили за дългото им приятелство и сътрудничество, макар и в повечето случаи задочно. Харесвам самата Лили и нейните текстове, защото и тя, и те не дават оценки, не обвиняват, не сочат с пръст, а само обясняват така, че да ги разберат дори и незапознатите отблизо с  изказаното. Защото говорят за така важното приемане между хората и за всичко случващо се като закономерно и необходимо за нашата духовна еволюция.

  

Директорът на кърджалийската болница д-р Тодор Черкезов също изрази мнението си за книгата. Четох я с голям интерес, каза той, заради  чувството на мащабност, което поражда тя. Едва ли има значима тема, която да не е засегната в нея. И всичкото това чрез метафората на ябълката като сензитивност, жажда за познание, но и като носеща много съмнения за границите на познавателния процес. За мен това е една книга – находка, защото се стреми да разширява тези граници, да надниква в необяснимото, в абсурдното. И защото намира алтернативното познание като най-искреното, най-автентичното, необременено от чужди представи и шаблони. И като такова – достойно да бъде положено пред най-големия олтар – този на нашите сърца, в които са всички извори и скрижали на Божественото слово.

  Известният деец на културата и дългогодишен директор на кърджалийския театър, поетесата Теофана Текелиева благодари на организаторите на фестивала, които поне веднъж годишно събират кърджалийските творци, за които тези срещи са много важни, но не могат да го правят често, защото си нямат своя база, нямат и свой Клуб на дейците на културата. Добре че има и такива, като Лили, които намират възможност да организират подобни срещи и да подържат пламъчето на духовния живот в града ни. А това й се удава, защото има контакти не само с кърджалийските творци, но и с много  свои колеги в страната и най-вече в близките ни градове. За тези нейни приятелства й помагат и нейните възгледи за живота, изразени така добре и в нейните книги. И защото Лили все повече разширява своите духовни търсения, защото непрекъснато  извисява духа си и пише за живота на бъдещето, за неговата дълбока хуманност и все още неразкрита същност, подчерта Текелиева.

Роза Димова

Татяна Лолова – поредният лауреат на наградата „Златен Перперикон”

Пожелавам си много сили, за да постигна в изкуството си съвършенството, произтичащо от сливането на Духа с всичко земно

   След едноседмичаната програма, включваща изложба, представяне на книга, два моноспектакъла /на Татяна Лолова и Мариус Куркински/, четири Арт-пърформанса, балета „Кармен” на „Арабеск”, постановката „Езоп” на кърджалийския театър и Хепанинга „Перперикон - живият град”, завърши 14-то издание на фестивала на изкуствата „Перперикон Мелпомена”.При откриването му проф.Овчаров напомни, че преди 14 години той е бил създаден, за да рекламира скалния град на траките, но за много кратко време превърнал Кърджали в културна столица на България за времето на неговото провеждане. А заместник кметът по културата на града Елисавета Кехайова добави, че фестът се наложи като едно от най-значимите събития в националния празничен календар и една от визитните картички на града ни.

   Имам честта да обявя поредния  носител на наградата за принос в българската и европейската култура „Златен Перперикон”, каза директорът на фестивала Петър Савчов.  И в присъствието на други нейни двама носители – режисьорът Асен Шопов и проф. Н. Овчаров, той съобщи решението на общото събрание на Сдружение „Перперикон-Мелпомена”. А именно, че тазгодишният носител на наградата е наследницата на велик възрожденски род, великата българска актриса Татяна Лолова. Наградата връчи в Тронната зала на Двореца-светилище режисьорът Асен Шопов. А развълнуваната любимка на българите си пожела още много сили, за да заслужа това голямо отличие. Да постига в изкуството си съвършенството, произтичащо от сливането на Духа с всичко земно, което често наричаме с труднообяснимата дума „дуенде”. Чудото, предизвикващо почти религиозна еуфория.

   Археологът проф. Овчаров, ръководител на проучванията на комплекса и съпредседател на Сдружение „Перперикон –Мелпомена", обясни, че наградата „Златен Перперикон” е един пръстен, открит в околностите на светилището, на който е изобразен профила на Потолемей ІІ Филаделф. Той бил египетски владетел, потомък на един от най-големите военноначалници на Александър Велики, който е получил именно тук прорицанието, че ще стане владетел на персите. Птолемей  е бил покровител на културата и изкуствата. Затова ние го избрахме като символ на нашия фестивал, който да прославя това светилище със седем хилядогодишна история, създадено още през каменно-медената епоха и просъществувало чак до Средновековието. Тук са се пишели и превеждали книги, имало е силно развита култура. И макар сега да имаме много финансови проблеми, сме уверени, че разкопките ще продължат и ще се намерят много съвременни Птоломеевци, подчерта Н.Овчаров. А Татяна Лолова добави, че това е особено необходимо, понеже културата прави от хората народ - достоен, честен, самоуважаващ се. Но и обичащ се, мъжествен, буден и нащрек за духовните промени. И вие, живеещите в това прекрасно място, сред тази велика природа, носещи голямото културно наследство на дедите си, също сте прекрасни. И не можете да бъдете други, защото това ви е заложено в гените, каза примата на българския театър.

   В компанията на Петър Савчов и проф. Овчаров, Татяна Лолова  чевръсто изкачи скалния град на траките и с голям интерес видя как оживява античния комплекс. Такава беше и целта на хепънинга „Перперикон - живият град".От подножието му до храма на Дионис тя и гостите на фестивала присъстваха на огнено-винен ритуал, по който древните жреци гадаели, на практикуваните някога занаяти, като изработка на богато инкрустирани ножове, звънчета и цветя от цветно стъкло, красиви бижута, шапки и домашни обувки от плъстена вълна, дървени брадви и лъкове, на бродиране, музикални изпълнения с древни инструменти. Празникът завърши с огнено шоу и фойерверки.

  

Дуендето  възвестява непрекъснатото кръщение

на новосъздадените неща

То е  в тайната, в духа на земята,

в корените, от които се ражда същността на изкуството

  В първия ден от фестивала „Перперикон – 2014” на 23 юни от 19 часа в кърджалийския театър „Д.Димов” голямата, неустоимата и неподражаема Татяна Лолова  представи своя моноспектакъл „Дуенде”. За пореден път Божествената искра, Добрият Дух, или каквото и друго да значи "Дуенде", навести театралната ни прима в една от безбройните форми на това феноменално превъплъщение по текстове на Федерико Гарсия Лорка и Румяна Апостолова под режисурата на Съни Сънински..
   Силата на Татяна Лолова, според критиците, е в любовта към изкуството и живота. Особено силно я показва и в своята автобиографична книга „1/2 живот”, претърпяла шест издания. Ласкавите думи по адрес на знайни и незнайни хора в нея са като тези в ежедневния й живот. С тази нейна неизчерпаема любов е зареден и моноспектакълът й "Дуенде", реализиран в "Театър 199". Това е една изповед на оперна певица, която, докато чака своята поредна пресконференция с журналистите, разказва за своя самотен живот на сцената. Когато публиката се слее с актьорската игра, обяснява своето чисто физическо усещане за единение Лолова, всички зрители надхвърлят себе си с много нива, стават много по-добри и разбиращи. И между нас няма бариери, а само емоция, която се помни за дълго, кара кръвта да пламва до болка, изчерпва, скъсва със старото, познатото. Носи непозната свежест, предизвиква един почти религиозен ентусиазъм. И това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят, както добре го е казал Ф. Г. Лорка. Това, което гледате, става с много любов, топлина и енергия. Животът е пъстър и шарен, но човек има само няколко мига на прозрение, казва често театралната фурия след 75- минутното дуенде, бликащо на талази от нея.

   В цяла Андалузия хората постоянно говорят за дуендето и веднага щом се появи, го откриват с безпогрешен усет. Те знаят най-добре, че то е нещо, което всеки иска да срещне, но то те среща първо. Често го смятат за непреводима сублимация на фламенкото, което може да се нарече комуникация чрез музика, изкуство на съблазняването, кураж и борба, изтръпването на осеняването... Но най-общо казано, за иберийците това е състоянието на духа, плод на синкретичното мъдро познание, което услажда очите и слуха, изгражда едно прелъстително и изкусително отношение към живота. Всичко, в което има черни звуци, има и дуенде, казва за него Мануел Торес. А те са в тайната, в духа на земята, в корените, от които се ражда същността на изкуството. Като истинската борба. Но не чрез действие и размишление, а чрез сила, идваща отвътре, като изкачващата се от петите кръв, едно непрекъснато тъмно и трепетно създаване, подобно на Дионисиевия вик и вакханския бяс, на изкусилия с отровата Сократ демон. Или пък на неистово болезнения стремеж към съвършенство на Ницше. Силата, която води към  атмосферата на предопределеното, която внушава, вдъхновява, подарява, предупреждава или заповядва, без да можеш да се противопоставиш на нейното обаяние. Подобно на музата, която може да те възвиси, но и съкруши, да те погуби. Която разпалва кръвта като допинг, изчерпва, отхвърля познатото. Срива цялата постройка на изкуството, дава път на едно яростно и изгарящо дуенде, което като кървав ручей те залива с болка и искреност. За да може накрая с дълбок и нежен вик да стигне до своето издъхващо дуенде, до сладостното сливане на духа с материята.

   Дуендето идва най-често, ако наблизо е смъртта, разклаща силно онези клони, които всички ние носим в душата и които не намират и не ще намерят утеха, казва Лорка. То обича откритата борба с твореца, върху ръба на кладенеца, но неговото нараняване действа като изцелението на  никога незарастващата рана чрез необичайното,  внезапно откритото в някоя творба. Дуендето обича да ходи по ръба на нещата, обича раната и се приближава до местата, където формите се сливат в един копнеж, по-силен от техния видим израз. То е в литургията на борбата с бикове, в достоверната религиозна драма, при която по същия начин, както в богослужението, се обожава и се принася жертва на някой бог. Дуендето се нагърбва да те накара да страдаш чрез драмата в живи форми и приготвя стълбата за бягство от околната действителност. То не се повтаря никога, така както не се повтарят вълните на морето, когато има буря. Но всеки път пробожда със силата на истинското изкуство. Непокорно и потръпващо, търсещо нови простори и неподозирани звуци. Един полъх с мирис на детска уста, според Лорка, на стъпкана трева или камбанка на медуза, който възвестява непрекъснатото кръщение на новосъздадените неща.

   Така както го представя Татяна Лолова в своя моноспектакъл „Дуенде”.

Лияна Фероли

Светът би се разпаднал, ако нямахме възможност да единяваме сърцата си

                                          Днес още търсим основните библейски послания, 
                        но това е един много сложен процес от античността към модерния свят

 Всички хора са равноправни чеда Божии, гласи основната формула, съхраняваща света

    Тази година се навършват 25 години от началото на прехода към демокрация и пазарна икономика . В тази връзка водещият на „Панорама” по БНТ Бойко Василев разговаря с евангелисткия пастор Райнер Епелман - десидент от ГДР преди 1989 г. Бил е във военен затвор, но по ирония на съдбата след промяната става военен министър. Епелман  гостува в страната ни, за да вземе участие в международната конференция на тема „Християнските църкви, гражданското общество и комунистическото наследство. Опитът на България и Германия”, организирана от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, сп. „Християнство и култура”, Франкфуртската евангелска академия, Фондация „Конрад Аденауер” и др. Историци, богослови, философи и политици от България и Германия разискваха  върху проблемите на християнството в европейски контекст след Втората световна война до наши дни. И особено върху темата за християнските църкви и тоталитарното наследство, за ролята на държавата и на Държавна сигурност. Гостът-лектор от Германия припомни, че в парламента в ГДР през 1989 г. е имало много пастори, които преди това са били двигатели на бунта срещу властта. Че при създаването на ГДР почти всички семейства са били свързани с църквата, но 40 години по-късно немското общество е масово дехристиянизирано.

Европа не е подарък, каза Райнер Епелман пред Бойко Василев, затова трябва да я извоюваме.Като зидар, градил стени, зидове, но видял и рухването на Берлинската стена, смята, че има много разделящи ни стени, но ние само отчасти разбираме участието си в тяхното изграждане и разрушаване.

   Преди няколко години Епелман взе участие в Национална богословска конференция в Кърджали, имаща за цел да потърси причините за изоставащото спрямо новите световни тенденции православно богословие. И в същото време да отправи предизвикателства за така необходимото в християнската религия социално-обществено и културно-просветно съживление. Работил е като зидар и като свещеник, председател на Федералното сдружение на професионално ангажираните християндемократи, бил е депутат в Германския Бундестаг. Следовник е на политиката на архитекта на Федерална република Германия, преизбираният 14 години за канцлер и председател на Християндемократическия съюз - Конрад Аденауер, който обедини в партия християните от различните вероизповедания. Затова Р. Епелман сега работи и в политическа фондация с неговото име, която има за цел да пренася християнските ценности в живота.

- Г-н Епелман, ако достатъчно всеотдайно принадлежахме на Бога, дали щяхме да имаме нужда да принадлежим и към една определена църква?

- Мисля, че да. Защото един християнин се нуждае не само от личната си молитва към Бога, а и от молитвата в една общност. Иначе как би могъл да практикува своята любов към Господа и ближния си, да извършва определени дела, воден от своята вяра, ако не е заобиколен от вярващи хора. Освен това, един християнин, когато се сблъсква с бруталността и конфликтите в живота, се нуждае от солидарността и подкрепата на останалите вярващи. В една религиозна общност можеш чрез молитва и песнопения да възхваляваш Бога и добрите дела на Земята доста по-добре.

- Какво е, според вас, целостта, единението, интегритета в духовен план?

- То произлиза от това, че всички сме чеда Божии и че сме равноправни, независимо дали сме европейци, африканци, българи, германци, дали сме бедни или богати, здрави или болни. Това е основната формула, която съхранява нашия свят. И като имаме предвид неговите възможности да се саморазрушава, той отдавна щеше да се е разпаднал, ако хората не можеха да единяват и обединяват сърцата си.

- А организираният религиозен живот не налага ли някакви ограничения на вярващите?

- Това е така, но човек трябва да знае, че само Бог ще властва над него и други ограничения няма да има, дори и ако се реши в полза на отшелническия живот. Така че, ако иска да живее в рамките на една църковна общност, той би трябвало да приеме и известни ограничения. В замяна, той придобива ощастливяващия опит и познанието, че споделеното страдание е половин страдание. В общността можеш да направиш и да постигнеш нещо много повече и по-хубаво, отколкото, ако беше сам.

- И все пак, е така трудно да бъдеш истински християнин…

- Не мисля, че някога това е било по-лесно. Тук става дума за нещо, което е едновременно и много хубаво, но и изисква много труд и усилия. А за нас, хората на новото време, се добавя и един философски проблем, а именно, че образът на човека в Библията е по- друг от този, който ние сега носим в себе си. Още от 15-16 век хората в Европа са чели текстовете в Библията такива, каквито са били в древността и все още са такива и сега. Затова днес е нужно да направим и намерим истинските библейски послания, а това е един много сложен преход от античността към модерния свят. Той  предполага и   определени интелектуални изисквания.

- Този преход еволюционно или революционно трябва да стане, както го прави Ню ейдж?

- Аз съм склонен да мисля, че това би трябвало да стане по-скоро чрез реформация. Този път донякъде вече е извървян от човечеството, а сега му предстоят повече успехи. Ако се стигне до революция, то тя трябва да е мирна. Така, както това стана в някои източно и централно-европейски страни.

- Как се расте с израсналите духом?

- Аз не мога да мисля по този начин. Кралят на Испания, канцлерът на ФРГ, министър-председателят на България пред Бога не са по- израснали, отколкото вие или аз. Това естествено, не ни пречи, ако срещнем тези хора, изведнъж да почувстваме, че сърцата ни започват да бият по-интензивно. Но това не е важно и нужно за пред Бога и Той няма да го оцени.

- Пожеланията ви към отразяващите  подобни мисли?

- Повече добри, честни и интересни текстове. И повече заинтересовани читатели.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Дългото пътуване към духовното единство

Физическата слепота предшества духовното проглеждане

“Ние сме силни не против истината, а за истината” /2 Кор.13:8/.

 “Знай, че ние сме длъжни да служим не на времето, а на Бога” /Св. Атанасий Велики/.

“Господи, обедини всички в единодушие и създай изрядни люде, които да мислят еднакво за Твоята истинска вяра и право изповедание!” /Из предсмъртната молитва на  Св. Константин-Кирил Философ/.

   За разлика от несменящата се много дълго време политическа картина, в духовните пространства вече се задават първите лястовици на обновлението, на съживлението и обединението.Най-странното е, че тези събития често са били белязани и от някои небесни знаци, които са припомняли нуждата от най-доброто им възможно разрешаване.

   На 24 май в разгара на честванията на Деня на българската просвета и култура  ни разлюля не много леко земетресение, за щастие, без особени последствия. Като изключим счупените крака на някои хора, предимно в Турция, които скачали от прозорците на разлюляните сгради. Но в по-близките до епицентъра на земетресението /Егейско море, о.Самотраки/ гръцки земи нямаше пострадали. Но нали те са по-близо до Храма на боговете /о. Самотраки/, където са се провеждали древните мистерии на Кабирите, Великите богове от трако-пеласгийски произход. Именно там са се извършвали обредите, свързани с култа към Богинята Майка, а светилището на остров Самотраки е един от  най-големите нейни религиозни центрове, в който се е разигравал свещения брак на Кабира с Великата богиня, кулминационният момент в мистериите.      

   Великата богиня майка, първоначалното състояние на света в покой, самозачева и ражда своя син -идентифициран като слънце /въздушен, небесен, ураничен бог – Аполон, Дионис/ и като огън /скален, подземен, хтоничен бог – Сабазий, Загрей/, между които трябвало да се постигне хармонията, баланса между небето и земята.Така владетелите на траките сами се превръщали в богове. Но този двулик  бог на оплождането сам бива жертван, разкъсван в обредното представление през месец февруари, за да изстрада вярата, която вселява. А от хиерогамията, сливането на бога и богинята, се раждал цярят-жрец и прорицател, какъвто е бил Орфей и Залмоксис. Той получавал своето новорождение в осмата фаза на просветление, в деветата получавал право за хиерогамия, която осъществявал в десетата. Космосът в тракийския орфизъм, според проф. Ал.Фол, е десетица /4+3+2+1=10/, а тетрадата в нея е космическият модул.    

   Десетицата е числото и на Артемида в елинската религия. Затова колоните-кариатиди в гробницата в Свещари и полуколоните в храм-паметника в Старосел са по десет. Полубоговете Орфей и Залмоксис въвеждали знатни мъже в учението си, събирали ги в пещера, символ на майчината утроба, подлагали ги на изпитания и на духовно усъвършенстване. Изкупването на греховете им ставало чрез посвещението. Чрез слизането в първичната пещера, в долното царство, се преживявала символичната смърт. Иницираните в посвещението за мист /посветен/ са и неофити /ученици/, и неогенеси /новородени/. Получават статус на пълноправни членове на социума. При встъпването си в светилището мистите трябвало да изповядат пред жреца най-лошата си постъпка, която би им попречила да стигнат до мистериално съвършенство. Всеки от тях символично приемал позицията на братята-убийци, а след символичната смърт и на жертвата на инициалното престъпление, обяснява проф. Маразов. Много често мистите са изобразявани със завързани очи, защото са слепи по отношение на „легомена” /втория мистериален елемент, означаващ казваните, разказваните свещени думи. Другите два са "дромена" - извършваните неща и "хиера" - свещените предмети. След като изживявали символичната си смърт в долното царство и преминавали през физическо самобичуване и въздържане, след като им се разкривала тайната, те се възпитавали в духовно самопознание, чрез което се обезсмъртявали, ставали зрящи в духовния свят. Посветените се сливали с Бога и оставали с него. Символ на това проглеждане бил запаления в сакралното огнище огън и с това мракът бил разпръскван, тайното знание ставало явно, получавала се и божествената защита и благословия за дългото духовно пътуване.

   Чрез подходящия мистериален език и код на символичния брак се е предавало преходното състояние смърт-раждане, изхода от напрежението между чужд и свой. Младоженците умирали за стария си статус и се раждали за новия. Тази сцена на встъпването в брак на Кабира с Великата богиня е изобразена върху каната-ритон от Боровското съкровище. Символичната хиерогамия има чисто ритуален характер, целяла  да осигури плодородието на земята и да обнови властта на царя над нея. Чрез ритуалите си траките поддържали реда в Космоса и социума, осигурявали плодородието и кръговрата на природата

    И така, неслучайно, уникалният ни празник на духовността, на словото, беше съпроводен със земетресение и то точно в 12.25 мин. Общият сбор на тези цифри дава десетката на Божествената сърцевина, тракийското число на Космоса. Миналата година пък празникът ни беше прекъснат от силна градушка.Така се случва със значителните събития, не само, за да бъдат запомнени, но и да се потвърди важния им небесен статус. По време на покръстването ни през 9 век също е имало земетресение, което е продължило 40 дни, числото на завършения цикъл.

    Неслучайно, 24 май се оказа и денят за размисъл преди евровота на 25 май. Това беше много явен и недвусмислен знак за осъзнаване на това какво избираме в този ден, който пък бе денят на третото намиране честната глава на св. Йоан Кръстител, но и шестата седмица след Великден, наричана Неделя  на Слепия, на изцелението на слепородения, както сочи Църковния календар. Когато Иисус и учениците Му срещат  този несретник, става ясно, че нито той, нито родителите му са  виновни за неговата слепота, а че това било дадено, за да се явят делата Божии върху му. Иисус Христос направил калчица от слюнка и земя, намазал очите на слепия и го пратил да се измие в къпалнята Силоам /името й означава „пратен”/. Той отишъл, умил се и прогледал. С този акт слепият по рождение бил дарен с духовно зрение, което трябвало да дава и на другите. Т.е. физическият недъг се допуска за славя Божия. С днешен адрес, Сляпата неделя е напомняне да прогледнем за многобройните грехове, в които изпадна светът. За идолопоклоничеството, за гордостта, за беззаконията, извращенията и блудствата, за липсата на съвест и истински духовни наставници, пред които можем да изплачем душите си, припомня д-р Захари Валоа. Това бе денят за избор между волята на Бога и тази на дявола. За избор между Христос или слепите водачи на хората. Ден за проглеждане, че водените от слепи падат в клопката на духовното и физическото разложение. Ден за осъзнаване, че нашите сакрални букви бяха създадени, за да прогласяват Божествения творчески дух, Словото Божие, което разкрива Божията истина за спасението на душите, божествените дела и божествената красота. Но дали това можеше да се види и чуе на повече места в празничния ден, а не само в църквите?...

   За радост, на 24 май в Москва се състоя съвместно честване на светлата памет на светите братя Кирил и Методий и на Деня на славянската писменост и култура. Предстоятелите на Руската и на Българската православна църква – патриарсите Кирил и Неофит – отслужиха празничната св. литургия в московския катедрален храм „Христос Спасител”. В съслужение с тях бяха десетки архиереи и свещенослужители от православните църкви, сред които и членовете на българската църковна делегация: митрополитите Видински Дометиан, Ловчански Гавриил, Варненски и Великопреславски Йоан, Русенски Наум, архимандрит Дионисий и дякон Иван Петков. В честванията взеха участие и представители на Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска патриаршия, на Гръцка православна църква, Православната църква на Чешките земи и Словакия, Православната църква в Америка

    На 25 май се случи още едно знаменателно събитие в тази посока на съборност и единение - историческата среща на папа Франциск и Вселенския патриарх Вартоломей в Йерусалим /базиликата на Божи гроб/, съобщи Франс прес. Ръководителите на Римокатолическата и на Вселенската патриаршия подписаха декларация, призоваваща за напредък в сближаването на двете църкви близо десет века след голямото разделение между тях, започнало след отделянето на Западната църква от Източната. Началото на това сближаване се е състояло преди 50 години, когато папа Павел VI се е срещнал с патриарх Атинагор. Папа Франциск и патриарх Вартоломей подписаха обща декларация да продължат съвместния диалог, базиращ се на общите ценности на Римокатолическата и на Православната църква. „Нашата братска среща днес е нова и необходима стъпка в пътуването към единството... на една общност с легитимно разнообразие”, се казва в декларацията.

   Още на инагурацията на папа Франциск през март миналата година присъстваха представители на еврейската църква и на много други религиозни общности, както и Вселенският патриарх на източноправославната църква Вартоломей. Нещо, което не се е случвало от източно-западния разкол /Великата схизма/ между Рим и Константинопол през 1054 г. Папа Франциск заяви намерението си да въведе нов поведенчески стил на равнопоставеност и толерантност сред всички  религиозни общности по света. Бъдете пазители на даровете от Бога, не се бойте от добротата и не се уморявайте да искате прошка, каза при встъпването си на високия пост светият отец. Щом Бог винаги прощава, и ние не трябва да се уморяваме да го правим, ни напомни папата.
 Възкачвайки се на Светия престол, папа Франциск каза, че мисията на защитника не е единствено християнска мисия, а означава да защитаваш всяко живо същество, красотата на сътворения свят, да уважаваш всяко Божие творение и околната среда, в която живеем, да защитаваш хората, да показваш обична загриженост към всяко човешко същество, особено към децата, възрастните, тези, които са в нужда и често оставяме на последно място. Напомни, че толерантността и уважението към различната религия са сред най-големите ценности на нашия цивилизован свят.
   А това е безспорният път да се служи не против истината, а за истината, не на времето, а на Бога. Само с този дух на Истината можем да се противопоставим на духовното разложение, което предшества и физическия, икономическия, политическия  разпад. И само той може да завърши квадрата, завършения цикъл, четвъртото намиране на честната глава на св. Йоан Кръстител във вътрешните пространства на нашите души в един вътрешен, невидим разговор с Предтечата и Божия Кръстител, в който изразяваме своята готовност за предстоящото духовно абитуриенство.

Лияна Фероли

.

Христос воскресе!

Живот в покоя на будната радост

Спасовден е Събиране, Беритба на Божието Привнасяне

   Божият свят сега извършва Своята беритба.В земния свят я наричаме жътва, но гледаме на нея като на неизбежно наказание. А всъщност Той бере Себе Си, това, което е дал, своите семенца, развили се в различни класове и плодове, в зависимост от конкретните условия. Нещо като центробежно въртене на Единия център, разпръскване на искрите, за да стигнат до повече точки и после връщане отново чрез центростремително движение към Източника. Естествено е безбройните искрички от Божия Огън да не могат да оцелеят самостойно и да се връщат в Естеството на нещата, в онзи Вакуум, изпълнен с нови потенциални възможности.

   Но тази беритба-жътва не е това, което ни се струва – безпощадно, коравосърдечно отсичане на „ръкойките” със Сърпа на смъртта, а отново едно голямо, любящо, огнено пламтящо Пространство на любовното Отдаване. И в него, като в Утробата на живота, мирогласно са положени всички Божии светове, които поривисто се въртят, разискрят се, наместват се в Присностоенето, в Присноведилината. Т.е. във Вечността, която се  сътворява непрекъснато от Поведението на Словото, от Божия Промисъл. От Силата на Чистотата, която довежда Изправлението.

   Макар и сега да сме още в Нортекса, Притвора към този Път. Но дори и в разногласията вече се съзира Разбулването, Разбраждането, Развиделяването, Разширяването... И оттам към Равноденствието, към Висшегласието и Единосъщието. А когато станеш едно с това, което те изгражда и съставлява, вече не се търсиш, ставаш Посоката, която носиш. Майчиното Слово, Диханието на Правенето, Поведението на Светостта. Живата вода на Осъзнаването, която пее с ритъма на кръвта ни. Приглася с гласните звуци, а със съгласните се съгласява с Гласа на Бога. Това е ”Блеенето на Промисъла”, както го нарича Риния. Живото Въздвижение Господне. Непрекъснотото слизане и качване на Небесния Океан. В този смисъл Христовата Голгота е едно разпръскване на този Всемирен Огън, а Възнесение Господне /Спасовден/ е Събиране, Беритба на Божието Привнасяне.

   И приемането, разбирането, следването на тази Висша Закономерност ни довежда до Требването. Намираш Пътя и го вървиш така, както го е вървял Христос. Изпълняваш Божията воля без смут и без тревога, а с вътрешен мир и покой. И Семето в теб узрява в Плод за даване. С което Божието дело става за пореден път смислено и цяло. Влива се във вечния Кръговрат, в който Началото води Края, а Краят отваря Началото.

   Така Божията благост и драгост ни изпълва със силата на Божията радост. 

Бог се развива, обработва и променя чрез човешките същества

В книгите на Пéтим е закодирано неимоверно огромно знание, огромно Божие Съзнание и енергията на вечната космическа тайна

Бог се разделя на безброй много части Съзнание, копира своя програма в основата на всяка Ментална Душа

И така чрез човешките същества се развива, обработва, променя се

  

На 2 май се навършват 40 дни от смъртта на инж.Петър Абаджиев, с духовно име Пéтим. Духовната му дарба е от 5-ти клас /Огромна духовна надареност/ и бе воден от Духовен Учител, Изпитвател от 7-мо, най-висше ниво на „Висш Разум” - Дивитин Тистевол. Чрез енергийно водене от Учителя си предава с контактен запис много ценна космическа информация в две книги:  „Духът – основа на всичко в Космоса”  и „Допълнителна „Духовна Информация...”. В тях е закодирано неимоверно огромно човешко знание, огромно Божие Съзнание и енергията на вечната космическа тайна. Казва се, че Духът се изявява в две взаимосвързани части – Творец /Духовна Душа на Космоса/ и Дух-Път. Дадено ни е да знаем, че Творецът води Духа-Път, но нивото на водене е неизвестно никому. Духът-Път води четирите класа – продукти, растения, животни, човешки същества. Водачеството е на основата на Астралната, най-висша енергия. Става като духовно общуване, предаване и получаване на духовни уроци в редуващи се етапи и паузи. Така се осъществява духовната еволюция в духовните йерархии, ученето в духовното училище, определяно като „Божият храм”.

   В Космоса няма време, материя, пространство, всичко е духовна енергия. И всичко е  във взаимна връзка, защото е на основата на Духа, на Бога. Навсякъде в Космоса човешките същества са сътворени от Бог по един модел, една матрица. Само в нашата второстепенна цивилизация има 11 вида човешки същества, а по външни белези се разграничават 49 вида, което доказва изумителните възможности на Твореца. Но единната Му матрица на сътворяване включва три тела, според съставящите ги енергии, като и трите са взаимосвързани, неотделими и работещи в абсолютен синхрон. Първото тяло /човешкото/ има най-много по брой и вид енергии /при земните хора около 13 млн./, което води и до многото различни по своето предназначение части на човешкото тяло. Всяка част от човешкото тяло, всяка клетка,  се захранва с хранителна енергия от Космоса, която постъпва  през най-горната му част. Преминава през мозъка в главата, през врата, сърдечната, стомашната, коремната област, през т.н. чакри. Човешкото същество се храни с  космическа енергия, която е смес от астрална и биоенергия в съотношение седем хиляди към едно. Тя преминава през седемте астрални пръстени /чакри/, като диригентът при тях е щитовидната чакра, съставена е от чиста астрална енергия.Така е и с трета чакра. А в другите шест чакри астралната енергия е по-голяма в тези, които имат по-малък номер, започвайки се от входящата, номер едно. Човешкото тяло, хранейки се с тази енергия, може да съществува и след човешката смърт. Второто тяло на човешкото същество е биоенергийното, което е вградена рамка от биоенергия със седем съставки. Тази енергия е втората по важност след астралната. Биоенергията не е светлина, а продукт от съществуването на астралното тяло, резултат от преработваната хранителна енергия от Космоса.Има за задача да осъществява връзка с третото тяло и да произвежда  от всички храни биоенергия за хранене и движение. Погрешно се смята, обаче, че с нея може да се лекува. Лечителите лекуват само с духовната енергия на своите Духовни Учители.

   Най-важното от трите тела на човешкото същество е третото, астралното. Съставено е само от астрална, звездна, енергия, има своя астрална душа, която е второто изумително Божие творение и играе ролята на помощник на Менталната Душа. Астралното тяло е свързано чрез астрална, „пъпна” връв с втората, астралната душа, намираща се в слънчевия сплит и представляваща огромен енергиен резервоар. През астралната душа се изхвърля най-нисшата, паразитната енергия, която се натрупва в болните места на човешкото тяло за сметка на намаленото количество хранителна енергия. Най-богатата на енергия част от човешкото тяло е пъпът, той получава 2/3 от нея.

   В Космоса има два вида същества – човешки и душевни. Но човешките не могат да виждат душевните. Всичко в Космоса има за основа една духовна енергия.Тя има в себе си закодирано неимоверно огромно Съзнание, което има безкрайно много и различни проявления. Чрез основната духовна енергия целият Космос е Бог, Дух, Ментал.  И освен това – Карма/Съдба/, Божий Път. Като твори върху част от себе си нещо ново, Творецът преминава през един безкраен път към себе си. Неговите различни по степен частици поставят основата на разделението в Космоса в четири основни класа: Първи - продукти, Втори - растения, Трети - животни, Четвърти - човешки същества. В първите три класа степента на Съзнание се проявява като количество, свързано е с формата, с подвижност, растеж, общуване, контакт с повишаващ се обмен на Съзнание. В четвъртия клас /човешкия/ вече няма определяща го степен на Съзнание, а най-изумителното Божие творение – Менталната, Духовната, Душа /моторът на човешкото същество/, изпратена е от най-висшата Духовна йерархия на Душевните същества – горната триада на Висшия Разум /пето, шесто и седмо ниво/. Това изумително творение Дух/Ментал е вечната космическа тайна и неизмеримата страна на Твореца. Менталната душа се сътворява винаги от Духовни Учители от горната триада на Висшия Разум /5,6,7 ниво/.  Тя винаги обитава в главата и в близост до хипофизата на човешкото същество. Бог е определил в Неговата творба Съзнанието чрез разделимост да се обработва постепенно през човешките същества, т.е. Той разделя себе си на безброй много части, всяка от които е основа на Ментална Душа. Нейната основа е обвита в много нисши и с намаляваща плътност от първата към последната енергии. Получава се нещо като клетка, в центъра на която е затворен Духът. Различните слоеве около него са кармичните петна /назовават се злоба, завист, егоизъм, властолюбие, влечение към пари, имоти, към слава/. Те отпадат, отделят се едно по едно чрез страдание-болка /около 85% от тях/ и чрез страдание-радост. На мястото на всяко отпаднало кармично петно се появява фина енергия. Кармичните петна изразяват Пътя, Кармата в Космоса и на планетата Земя. Така Бог /Космосът/ твори Карма /Път/ с неимоверно огромното си Съзнание, разделя се на две части – едната е основата на Менталната Душа, а другата /Духа/ става основа на трите степенни класа Съзнание /продукти, растения, животни/.

   Менталната душа се обработва през последователното преминаване в хиляди човешки същества, извършва се един много сложен процес на просветляване, набогатяване. Тя напуска човешкото тяло през първа чакра и през входа-изход постъпва в Духовното училище, продължава своя съдбовен ход, водена от Ментална Душа-водач, която приема на временно напусналата човешкото същество Ментална Душа. Постъпилата в Духовното училище Ментална Душа се поема от Душевно същество, в чиято карма е закодирано на кого да баде Духовен Учител.Така се изминава един доста особен път, един духовен и астрален /на астралните тела/ изпит. Целта и на двете обучения е постепенно да се натрупват съставките на Духовната дарба, човешкото същество да може да твори. А по-голямата духовна дарба е свързана с нарастваща степен на страдание, което има два класа – страдание-болка и страдание-радост. Божият храм пък е Духовното Училище за всички места в Космоса, населени с човешки същества. Духовната енергия на Духовния Учител, /ако е от горната триада на Висшия Разум/, може  да преминава през човешкото тяло и след неговата смърт. Но това се отнася само за човешките кости /там се намират първият и седмият астрални пръстени /чакри/. Тогава тези кости имат особено енергийно, лечителско въздействие върху човека. С това се обясняват чудодейните случаи с мощите на светците.

   След смъртта на човешкото същество Менталната Душа престоява много малко в тялото му /до две минути и половина/. После в продължение на 40 дни обитава местата, където е живяло човешкото същество. След това, до 65 дни, претърпява едно очистване, необходимо за новите условия в Космоса и остава в специално място, където чака свой ред за следващи превъплъщения /за сегашния втори етап на Земята броят им е до 220 хиляди/.Този път е един затворен цикъл, но понякога се отваря за т.н. обмен, транслация на Менталните Души

   Духовните знания на човешките цивилизации се осъществяват по Пътя на Кармата, на Духа/Път на Твореца. А Карма е програмата на Менталната Душа за целия й цикъл от превъплъщения. Лична Карма е частта от тази на Менталната  Душа за всяко човешко същество. То пък е движено от Божия Път и всичко онова, което е продукт на неговите сетива, т.е. от човешкото съзнание. Четирите му сетива /зрение, слух, обоняние, вкус/ са единствените средства за изява на човешката Лична Карма. Творецът е оставил и известна „свобода” в човешкото съзнание, но тя е нищожна част, 1/100, т.е. един процент за корекция на сътвореното от Твореца. С други думи, човешкото съзнание е изпълнител на Личната Карма, Божия Път, Съдбата, но и не допуска нищо като опит за намеса в Божието.

Лияна Фероли

http://www.youtube.com/watch?v=qg-Gb7ggE6E