Татяна Лолова – поредният лауреат на наградата „Златен Перперикон”

Пожелавам си много сили, за да постигна в изкуството си съвършенството, произтичащо от сливането на Духа с всичко земно

   След едноседмичаната програма, включваща изложба, представяне на книга, два моноспектакъла /на Татяна Лолова и Мариус Куркински/, четири Арт-пърформанса, балета „Кармен” на „Арабеск”, постановката „Езоп” на кърджалийския театър и Хепанинга „Перперикон - живият град”, завърши 14-то издание на фестивала на изкуствата „Перперикон Мелпомена”.При откриването му проф.Овчаров напомни, че преди 14 години той е бил създаден, за да рекламира скалния град на траките, но за много кратко време превърнал Кърджали в културна столица на България за времето на неговото провеждане. А заместник кметът по културата на града Елисавета Кехайова добави, че фестът се наложи като едно от най-значимите събития в националния празничен календар и една от визитните картички на града ни.

   Имам честта да обявя поредния  носител на наградата за принос в българската и европейската култура „Златен Перперикон”, каза директорът на фестивала Петър Савчов.  И в присъствието на други нейни двама носители – режисьорът Асен Шопов и проф. Н. Овчаров, той съобщи решението на общото събрание на Сдружение „Перперикон-Мелпомена”. А именно, че тазгодишният носител на наградата е наследницата на велик възрожденски род, великата българска актриса Татяна Лолова. Наградата връчи в Тронната зала на Двореца-светилище режисьорът Асен Шопов. А развълнуваната любимка на българите си пожела още много сили, за да заслужа това голямо отличие. Да постига в изкуството си съвършенството, произтичащо от сливането на Духа с всичко земно, което често наричаме с труднообяснимата дума „дуенде”. Чудото, предизвикващо почти религиозна еуфория.

   Археологът проф. Овчаров, ръководител на проучванията на комплекса и съпредседател на Сдружение „Перперикон –Мелпомена", обясни, че наградата „Златен Перперикон” е един пръстен, открит в околностите на светилището, на който е изобразен профила на Потолемей ІІ Филаделф. Той бил египетски владетел, потомък на един от най-големите военноначалници на Александър Велики, който е получил именно тук прорицанието, че ще стане владетел на персите. Птолемей  е бил покровител на културата и изкуствата. Затова ние го избрахме като символ на нашия фестивал, който да прославя това светилище със седем хилядогодишна история, създадено още през каменно-медената епоха и просъществувало чак до Средновековието. Тук са се пишели и превеждали книги, имало е силно развита култура. И макар сега да имаме много финансови проблеми, сме уверени, че разкопките ще продължат и ще се намерят много съвременни Птоломеевци, подчерта Н.Овчаров. А Татяна Лолова добави, че това е особено необходимо, понеже културата прави от хората народ - достоен, честен, самоуважаващ се. Но и обичащ се, мъжествен, буден и нащрек за духовните промени. И вие, живеещите в това прекрасно място, сред тази велика природа, носещи голямото културно наследство на дедите си, също сте прекрасни. И не можете да бъдете други, защото това ви е заложено в гените, каза примата на българския театър.

   В компанията на Петър Савчов и проф. Овчаров, Татяна Лолова  чевръсто изкачи скалния град на траките и с голям интерес видя как оживява античния комплекс. Такава беше и целта на хепънинга „Перперикон - живият град".От подножието му до храма на Дионис тя и гостите на фестивала присъстваха на огнено-винен ритуал, по който древните жреци гадаели, на практикуваните някога занаяти, като изработка на богато инкрустирани ножове, звънчета и цветя от цветно стъкло, красиви бижута, шапки и домашни обувки от плъстена вълна, дървени брадви и лъкове, на бродиране, музикални изпълнения с древни инструменти. Празникът завърши с огнено шоу и фойерверки.

  

Дуендето  възвестява непрекъснатото кръщение

на новосъздадените неща

То е  в тайната, в духа на земята,

в корените, от които се ражда същността на изкуството

  В първия ден от фестивала „Перперикон – 2014” на 23 юни от 19 часа в кърджалийския театър „Д.Димов” голямата, неустоимата и неподражаема Татяна Лолова  представи своя моноспектакъл „Дуенде”. За пореден път Божествената искра, Добрият Дух, или каквото и друго да значи "Дуенде", навести театралната ни прима в една от безбройните форми на това феноменално превъплъщение по текстове на Федерико Гарсия Лорка и Румяна Апостолова под режисурата на Съни Сънински..
   Силата на Татяна Лолова, според критиците, е в любовта към изкуството и живота. Особено силно я показва и в своята автобиографична книга „1/2 живот”, претърпяла шест издания. Ласкавите думи по адрес на знайни и незнайни хора в нея са като тези в ежедневния й живот. С тази нейна неизчерпаема любов е зареден и моноспектакълът й "Дуенде", реализиран в "Театър 199". Това е една изповед на оперна певица, която, докато чака своята поредна пресконференция с журналистите, разказва за своя самотен живот на сцената. Когато публиката се слее с актьорската игра, обяснява своето чисто физическо усещане за единение Лолова, всички зрители надхвърлят себе си с много нива, стават много по-добри и разбиращи. И между нас няма бариери, а само емоция, която се помни за дълго, кара кръвта да пламва до болка, изчерпва, скъсва със старото, познатото. Носи непозната свежест, предизвиква един почти религиозен ентусиазъм. И това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят, както добре го е казал Ф. Г. Лорка. Това, което гледате, става с много любов, топлина и енергия. Животът е пъстър и шарен, но човек има само няколко мига на прозрение, казва често театралната фурия след 75- минутното дуенде, бликащо на талази от нея.

   В цяла Андалузия хората постоянно говорят за дуендето и веднага щом се появи, го откриват с безпогрешен усет. Те знаят най-добре, че то е нещо, което всеки иска да срещне, но то те среща първо. Често го смятат за непреводима сублимация на фламенкото, което може да се нарече комуникация чрез музика, изкуство на съблазняването, кураж и борба, изтръпването на осеняването... Но най-общо казано, за иберийците това е състоянието на духа, плод на синкретичното мъдро познание, което услажда очите и слуха, изгражда едно прелъстително и изкусително отношение към живота. Всичко, в което има черни звуци, има и дуенде, казва за него Мануел Торес. А те са в тайната, в духа на земята, в корените, от които се ражда същността на изкуството. Като истинската борба. Но не чрез действие и размишление, а чрез сила, идваща отвътре, като изкачващата се от петите кръв, едно непрекъснато тъмно и трепетно създаване, подобно на Дионисиевия вик и вакханския бяс, на изкусилия с отровата Сократ демон. Или пък на неистово болезнения стремеж към съвършенство на Ницше. Силата, която води към  атмосферата на предопределеното, която внушава, вдъхновява, подарява, предупреждава или заповядва, без да можеш да се противопоставиш на нейното обаяние. Подобно на музата, която може да те възвиси, но и съкруши, да те погуби. Която разпалва кръвта като допинг, изчерпва, отхвърля познатото. Срива цялата постройка на изкуството, дава път на едно яростно и изгарящо дуенде, което като кървав ручей те залива с болка и искреност. За да може накрая с дълбок и нежен вик да стигне до своето издъхващо дуенде, до сладостното сливане на духа с материята.

   Дуендето идва най-често, ако наблизо е смъртта, разклаща силно онези клони, които всички ние носим в душата и които не намират и не ще намерят утеха, казва Лорка. То обича откритата борба с твореца, върху ръба на кладенеца, но неговото нараняване действа като изцелението на  никога незарастващата рана чрез необичайното,  внезапно откритото в някоя творба. Дуендето обича да ходи по ръба на нещата, обича раната и се приближава до местата, където формите се сливат в един копнеж, по-силен от техния видим израз. То е в литургията на борбата с бикове, в достоверната религиозна драма, при която по същия начин, както в богослужението, се обожава и се принася жертва на някой бог. Дуендето се нагърбва да те накара да страдаш чрез драмата в живи форми и приготвя стълбата за бягство от околната действителност. То не се повтаря никога, така както не се повтарят вълните на морето, когато има буря. Но всеки път пробожда със силата на истинското изкуство. Непокорно и потръпващо, търсещо нови простори и неподозирани звуци. Един полъх с мирис на детска уста, според Лорка, на стъпкана трева или камбанка на медуза, който възвестява непрекъснатото кръщение на новосъздадените неща.

   Така както го представя Татяна Лолова в своя моноспектакъл „Дуенде”.

Лияна Фероли