четвъртък, 25 септември 2014 г.

В Хасково откриха Паметник на завистта





Синдромът Икар – пътят на богочовека или на потъващото в бездната самодоволство




В деня на Рождество Богородично/08.09./с много прояви и гости от страната и чужбина беше отбелязан Денят на Хасково. В поздравлението си за празника кметът на града Георги Иванов изрази увереността си, че любовта , ентусиазмът, самочувствието и гордостта на хасковлии превръщат града им в един модерен и красив град, но и уважаващ миналите постижения. Един от многото празнични моменти  бе откриването /на пл. „Свобода“, между областната и общинската администрация/ на триметровия скулптурен монумент „Българският Икар“, съвременна интерпретация на древния мит за Икар. Но вече композицията  е по-известна под името  Паметник на завистта.   

След най-високата в света статуя на Богородица, вписана в Книгата на рекордите на Гинес, той е вторият уникален, несрещащ се другаде паметник, направен по идея на кмета Георги Иванов. Композицията изобразява човек, разперил ръце за полет с криле от пера, но две мощни костеливи ръце на невидимата тъмна сила са го хванали отзад и се опитват да осуетят полета му. Автор на монумента е хасковският скулптор Господин Тенев-Гуспата, чието дело са и други знакови, но и често оспорвани творби, като статуята на левитиращата Баба Яга, металния бухал върху сградата на общината, фигурите на Оранжевия мост…
   Предполагам, че някои ще харесат паметника на завистта, който откриваме днес, други не. Но той не е направен, за да се слагат цветя на него, а за пречистване на душите. Всеки, който застане пред него, да може да размисли и прецени – дали иска да е част от крилете или от възпиращата сила на завистта. Защото няма нещо, което сме направили в този град, което да не е било охулвано и проверявано от различни инстанции. И затова тук всеки има правото да се разпознае, каза градоначалникът при откриването на паметника. След което благодари на автора Господин Тенев-Гуспата, подарявайки му плакет- икона на Св. Богородица. От своя страна, скулпторът му подари макета на паметника и му пожела още един управленски мандат. Негови творби, изпълнени с голям интелектуален плам, са притежание на доста държавни и частни колекции в Хасково, София, Пловдив, Смолян, Варна, Бургас, както и в Англия, Холандия, Германия, Италия, Норвегия, Словакия, Русия, САЩ, Турция, Македония, Сърбия, Испания, Белгия и др.
   Общоизвестно е, че паметниците документират, съхраняват и увеличават материалната и духовната култура на обществото.Но и поучават, будят размисли. В тази връзка, има много паметници в света, изобразяващия митологичния герой Икар, който искал да стигне с изкуствени  криле до Слънцето  и така се превърнал в символ, също като Сизиф, на дързост, на липсата на отчаяние по житейския път. Но и на необуздана самоувереност, понякога водеща до пълна катастрофа. Сега обаче, неслучайно, точно в България и точно в града на Богородица бе изобразен спънатия, прекършения полет на Икар, още преди да излети. Това ли е българският модел на летеж, бихме се попитали. Или психологичната ни нагласа за обреченост? А може би и много повече – усещането, че през нас минава цялата нечистота на света, за да я погълнем, претопим и унищожим. Учителят Петър Дънов го е формулирал много кратко – България е черният дроб на света.А Учителят Ваклуш ни напомня, че след като тук за душата ни бродница и скитница няма дом и подслон, тя все ще опитва да стане част от Вечния извор. И когато се изпълни времето за това, да може без жал и страдание да отлети към сините простори но не с пришити, а със самоизрасли криле.

Лияна Фероли

Стъпки от стих, песен, танц и багра в навечерието на Голяма Богородица и Успението на Св.Иван Рилски






Добролюбието и добродарието остават най-вече чрез добрословието

   На 13 август, в навечерието на Голяма Богородица и Успението на Св. Иван Рилски /18 август/ в с.Добрич, Димитровградско, се проведе за осми пореден път Националния поетичен маратон „Доброслов“, който събира поети от цялата страна. Станалият вече традиция поетичен празник се превърна в част от ежегодния народен събор, който добричлии организират на 14 и 15 август в манастира край селото, където се намира и параклиса  “Успение на Св. Богородица. Според  легендата, на това място  преди доста години на добричлията Стойко в съновидение се дава, че това място е свещено и наистина там бликва лековит извор.Селото пък носи името на велможата на цар Иван Асен ­­II - Доброшин, съгледвач след битката при Клокотница  на близкото до селото възвишение. Като началник на отделението, той трябвало да остане там до обратното му отзоваване, но такова не последвало. Затова Доброшин разрешава на войниците си да приберат в бивака и своите семейства, имайки предвид, че Иван Асен няма навика да прибира веднъж поставените постове. Така до голямата шатра на войниците се нареждат и други малки жилища, дали началото на селището, заради добрите условия за земеделие и скотовъдство там. Оттогава до днес  името му се споменава с благодарност като Доброшинеца, и Доброчинеца, оставил в наследие и гена на добрите и трудолюбиви днешни  добричлии, избрали си за покровители Света Богородица и СВ. Иван Рилски, чието име носи църквата в центъра на селото.
   За трета година в манастира край с. Добрич се проведе и Националният тракийски фолклорен събор „По стъпките на Света Богородица”, организиран от община Димитровград, кметството на с. Добрич и местното читалище „Пробуда”. Добрите подбуди и дела и тази година  превърнаха свещената земя на добричлии в сцена за изява на нашия народностен  дух, съхранен в спецификата на българския реч, българските песни, танци и багри, които изпълниха със своята свежест, неподправеност и естественост  широтата на  местната природа и сърцата на всички присъстващи. А започналият с водосвет в църквата на селото народностен   празник на духа дари с благословение изпълнителите на стихове, песни, молитви, наричания и обичаи в чест на Св.Богородица и Св. Иван Рилски.
   Кметът на община Димитровград  Иво Димов откри Поетичния маратон, включен в културния календар на Община Димитровград и на Министерството на културата,  и пожела на участниците в него да усетят и споделят със своите познати и близки  особеното  празнично очарование и вдъхновение в село Добрич. Основната заслуга, напомни той, празникът да се превърне в традиция има кметът на селото Марин Маринов, който със своята всеотдайност и добротолюбие не се възпира пред трудностите на днешното време. Известният български фолклорист и председател на журито в Третия национален тракийски фолклорен събор в с. Добрич  академик Крум Георгиев  връчи с голямо признание за духовния огън на Марин Маринов  почетен плакет от фестивала „По стъпките на Богородица” в Старозагорски минерални бани, извоюван от фолклорния състав на читалището-домакин на „Доброслов”- „Пробуда”. Като пожела да се поддържа тази група - бисер в съкровищницата на българската национална култура.
   Рецептата за успех е да намериш кадърни хора и да работиш с тях, дори ако са ти врагове, се обърна към участниците в Поетичния маратон  в емоционално слово председател на журито „Доброслов 2014“ Марин Кадиев. Димитровград е имал много кметове, но кой знае при кой кмет е бил строен града. Всички обаче знаем името на Пеньо Пенев, защото словото е това, което остава. А от добрата дума, от доброслов, имат нужда всички, подчерта той.
   В поетичния „Доброслов-2014“  участваха десетки поети  от цялата  страната. Водещ на събитието бе поетесата от Хасково Ели Видева. Първи своите стихове прочете Иван Маринов,  родом от с. Добрич. А поетесата от Димировград Ваня Данева призова за минута мълчание в памет на авторите, напуснали тази година земния свят.
    Журито на „Доброслов 2014“ в състав доц. Марин Кадиев, председател на Независимия съюз на българските писатели, доц. Петър Хаджинаков, преподавател по литература в Пловдивския филиал „Л.Каравелов“ в Кърджали и поетът от Димитровград Кръстьо Кръстев определиха три награди за поезия  - първа на хасковския поет Петър Василев, втора на Йордан Пеев от Стара Загора и трета на Петър Ванчев от Хасково.
   „Доброслов 2014“ за пореден път показа, че добролюбието и добродарието са едно спуснато от небето благоволение от Твореца, което създава нови пътища на духа, като обединява градивната традиция с импулсите на новото време. Показа, че истинското вдъхновение идва от Божествената любов, която води към духовно обновление и пречистване.

Лияна Фероли

Красотата на сърдечните разпятия ни поддържа живи

 Готови сме за най-творческия обред – човечността

Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” и Арт-галерия „Дар” предложиха на кърджалийци интересна творческа среща с тандема Тенко Тенев – поет и Димитър Бечев – литературен критик. Тенко Тенев е роден на 10 май 1951 г. в Ямбол. Завършва специалност "Българска филология" във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" /1976 г./ и висше политическо образование през 1984 г. в гр. София.Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на награди от национални литературни конкурси, а стиховете му са преведени на чужди езици. Участва активно в обществено-политическия и културен живот на града като общински съветник, началник-отдел “Култура и вероизповедания”, директор на дирекция “Социално развитие” , член на Управителния съвет на Клуба на дейците на културата, председател на училищното настоятелство в Професионална техническа гимназия „Иван Райнов”, дългогодишен председател на ловно-рибарска дружинка, творчески секретар, а сега и председател на Дружеството на писателите в Ямбол. Автор е на двайсетина поетични книги, сред които – „Спасена светлина”, „Мелодия за двама”, „Имена и съдби”, „Сияйно и тъжно”, „Стъпки в небето”, „Самотата на времето”, „Олтар от обич”, „Възторзи и горчилки”, „Мълчалив водосвет”, „Елмазите на вселената”, „Думи за приятели”, „Посвещения”, „Слънчеви видения”, „Вечерен пейзаж”, „Бавни вълшебства”, „ Песни за любовта и смъртта”, „Сребърни разпятия”.
Литературният критик и директор на ямболската Регионална библиотека Димитър Бечев представи творчеството на Тенев, определи го като една неспокойна душа, улавяща и събираща елмазите на времето и битието ни в поетични редове, опитващи се да съхранят частиците човешка топлина и светлина. Определи стиховете му като човешки благослов към неоскърбените бездни в човешката душа, в която се върти вечната въртележка на обикновените човешки радости и скърби и като във вятърните мелници на Сервантес се смилат в една безкрайна „ода на житата“, оформят словесния хляб, раздаващ слънчеви видения за бъдещите бели дни и пътеки.
Поезията на Тенко Тенев, допълни Бечев, е с отворени очи към доброто у човека, за което се съди със земната мярка на обикновеното човешко сърце. В нея витае и болката за изгубената красота на грубите ни дни, но и зеленият цвят на тихите човешки надежди. Защото самият той е обрекъл душата си на едно светло очакване. Това е една поезия, задаваща въпроси към света около нас, към собствената съвест, към моралните устои на личността, усеща шумоленето на самотно изтичащото време, което безпощадно ясно си отива от нас. Но с преминаващото през него пантеистично усещане за вечността на природата и космоса, с философското преосмисляне, с горчиво-ироничните съпоставки, водещи до особеното състояние на нега, любов и смирение. Защото тъкмо в този загадъчен и извечен човешки кръговрат се крие тайнствената метафизика на човешката душа. С този негов стихотворен, непреднамерен, човешки благослов към спасената човешка светлина Тенко Тенев коленичи клетвено пред големия, национален поетичен олтар, където поставя разпятията от болка, тъга, илюзии, любовта до поискване, красивата самота на очакването, но и пантеистичната идея за вечното движение в света, стремящо се към съхраняване на доброто. Защото „на сърцето пътят се отрежда” чрез онзи още отдавна закътан в него слънчев лъч – сълза и песен в едно, но белязан с доверие в бялата пътека, в нестихващия бял извор и жаждата за висини.

- Тенко, тази среща с кърджалийските почитатели на изящната словесност се урежда вече цяла година, но пък стана в най-доброто време и на най-доброто място…
- Наистина е така, тук, в Къщата на творческите съюзи, т.н. Керимова къща, обстановката е много приятна и предразполагаща към дълбоко, искрено и свободно споделяне на нашите творчески пориви. Ние с Митко Бечев ходим вече 30 години из страната да го правим, но тук се почувствахме особено добре. Както насреща ни светеха плодовете на дърветата в този чудесен двор, така светеха и нашите сърца, готови за най-творческия обред – човечността.

- Ти, който си бил на много големи четения и поздравяван от най-известните държавници и хора на перото, в тази камерна обстановка се почувства прекрасно, както си личи. В такава фаза ли преминават вече литературните, творческите срещи, изобщо?
- Досега те се движеха с контекста на времето, бяха изпълнени с една площадна напомпеност, но творците са едни самотници, в най-добрия смисъл на думата, и това не им носеше уют. Нашият занаят си е един тъжен, самотен занаят и не му приляга тази масовост, той се радва на близкото и приятелско съпричастие, на разбиране.

- Така както го описваш в стиха си „Не обичам вече премиери”…
- Да, тези най-истински срещи се случват в душите ни, когато молитвено и тихо идват приятелите, взимат чаши и се радват, пият като от извор, прозвънил в очите пресъхнали. А след такива срещи ни става сладостно тихо и светло като в храм…

- А в тази сладост и мъка, радост и болка, красотата заема своето централно и напълно полагащо й се място, нали…
- Да, защото тя е абсолютна категория, водеща ни към божествената хармония. Затова казвам в свой стих, че тя ми е нужна, за да премина прав през света. И че благодарение на жаждата ни по нея, животът продължава да бие в тръпните вени на изгрева и зеленият цвят на надеждата винаги ще кълни.

- Вярата в доброто също има своята значимост в твоите поетични откровения.
- Тя също ни е особено нужна, защото, макар и да е като нея шепа тишина и често да прорязва с болка, умее да съхранява глътката светлина в нас.

- И тъй като жената е един праобраз на красотата, тя също заема важно място в твоите стихове…
- Да, защото тя е наистина в основата на всичко, тя е маята, предизвикваща втасването, ставането на нещата и винаги е проправяла в объркания ни свят пътя на единствената вярна светлина. Като сълза дочакана, тя споделя глада на душите ни. „Просто – светла жена. /Най-човешката вяра/ във дългото ни мъжко лутане”. Тъкмо тя ни учи, че можем да бъдем спокойни за утрото, щом сме дали всичко от себе си. С нейна помощ, вярваме в това, дори и когато се готвим да се слеем със залеза.Направил съм поклон към нея във всичките си книги.

- А изкуството, макар и да пристъпя на пръсти, къде се нарежда в това наше житие-битие?
- То също е един много сигурен начин да се съхрани и светлината, и надеждата, и вярата ни в доброто. Дали е лудуваща пролетна река или напевно шепнещ закътан извор, то звучи като свобода, красота и спасена светлина.

- По някакъв начин си свързан с десетката, тази която изразява диамантената сърдечна честота.Роден си на 10-то число, на 10 години си станал член на Ловно-рибарския съюз в Ямбол. В тази връзка има ли нещо общо между лова и поезията?
- Да риболовец съм от 1961 г., дори имахме едни малки сини билетчета, а ловец станах през 1984 г. И в риболова, и в лова, както и в творчеството, има много красота, самото движение сред нея е нещо като докосване до хубава жена, даже повече от това.В нашия уморен свят тези занимания те зареждат по невероятен начин с енергията на красотата и покоя. Особено в зрелия период на ловеца, когато вече се е отървал от своя хищнически нагон.

- Сребърни или златни, разпятията са стрелите, идващи от нашите вътрешни духовни пространства, както споделяш в свой стих…
- Като интуитивни хора, творците долавят и обличат в думи тези сърдечни амплитуди, които ги поддържат живи. Затова е важно да назовават нещата така, както ги усещат, а пък който се нуждае от логични обяснения, може да ги потърси от критиците, като Митко Бечев.




Тенко Тенев

През ослепителните бездни човечност бял извор пак ще звучи
              
                 Свят

Над глобуси, над космодруми, над ядра…
Над мирен труд, над нечие безделие.
Във жадната за ласки синева
умира нечие доверие.
Умира оня ненаписан стих,
умира обич – обледена страшно.
И над мълчаливия ни вик
отеква тъжното пространство.
И над лавините от хлад,
и над скованите надежди
като огромни слънчеви криле
пулсират уморените ни слепоочия…
Но идва слънце, идва щедър лъх –
като усмивка – чудна и добра…

…Разсякла в бури тъмнината –
във жадната за ласка синева!
        
               ***
След толкова триумфи и падения –
с изранени от болка очи.
Пак се връщам във свойта Итака,
пак в сърцето ми нещо горчи.
Солени са голите хълмове,
от толкова дълго мълчание.
Целувам очите на мама –
най-светлите мои икони.
Нищо не се е променило,
напук на мярката за развитие…

Реквиемно размахват ръце,
онемелите тъжни дървета.

                 Обред
От всичките горещи начала,
неспиращи в сърцето като ручей,
една усмивка тиха намери
от някой ден, през който си се вричал.

Достатъчно е. После ще мълчим.
С предчувствие за обич дълго чакана
и някъде в очите ще искри
сълза навреме неизплакана…


                     ***
Обичам тази сочна мекота,
която дава трепет на гърдите ти.
Целувам те до премаляване
и тънка мрежа пада
над очите ти…

Така си хубава,
че божествата спят –
разстреляни от твоите
                          обятия…

… И само вятърът –
чертае в мен
едно невидимо разпятие!

               
                   ***

Тя цялата е смях и светлина,
една възторжена Вселена…
И чудно е, че има те, жена,
в божествения спазъм на света…
…Божественост – наречена жена,
красива рамка на една Веселена!


               Хармония
                    на внуците ми близнаци Антоан и Желана
Детето спи…
Светът върви на пръсти.
Ухание от обич и мечти.
Светът върви към светлото начало,
в ухание от обич и мечти…

… Детето спи.
Светът е коленичил!

               ** *
Отвъд страха и надеждата,
там някъде, много високо
среброкрилите ангели
светят спокойно и тихо.
Толкова много умора,
толкова болка човешка
е разстлана в безбрежната шир…
А е чисто, спокойно, високо –
респектиращо, строго, изящно.
И в светещият катапулт на чувствата
пърхат дребни, невзрачни човечета.
… И въпреки тях е красиво,
ослепително бяло, божествено.
И в тези лавини от цвят
съхранили толкова жадни човешки очи,
покълва желаната, чакана Обич.

…Отвъд страха и надеждата,
там някъде, много високо!

                Изкуството

Дали е полъха на вятъра закътан,
или е стон в дълбоките очи…
Дали е шум в далечните прибои,
в които се разбиват рой мечти.
Дали е поглед издълбан от чакане,
или е скрита майчина сълза.
Дали е пролетна река лудуваща,
или спасена светлина…


             Творчество

Свобода, свобода, свобода…
Ослепителни бездни човечност.
И звучи, звучи красота…
Безпределни олтари от нежност!


        Камък върху камък

Между първия вик на утрото
и последното цвете на залеза –
животът ни носи вихрено.
Мислим си само,
че държим юздите на времето.
А всъщност сме в плен
на буйните му коне.
Зелено и синьо в мечтите си носим,
а времето нишката своя преде.
Светлината от нас бързо изтича,
към небосвода върви.
А в зеления ден,
в овалните шепи на времето
бял извор пък ще звучи!...