Присъствие в отсъствието

Петдесетгодишно присъствие

Думите са нещата, а отвъд тях е неизмеримото

Постигнатата празнота е изчерпаната до последна капка поетова бездна

                                                                            Ако аз не говоря и ти не говориш,

този свят ще се пръсне надве безсловесен –

         отключи ми устата с ключа си от твойта.

Николай Кънчев

    Вече 50 години, откакто е публикувал за пръв път, уникалният български поет и преводач Николай Кънчев галактизира “празнотата” със своите поетични прозрения и проникновения. Изпълва бялото пространство на безкрая с много изкушения за свързване в едно на далечното и близкото. Живееше на “брега”, откъдето се гледа и оттук, и оттам. Към “наднормалното и по-мащабно съществуване". Дори и да трябваше да се отстоява само със "звуковата бариера" на Поезията.

   Тази година се навършиха 79 години (25 ноември) от рождението му и 8 от смъртта му. Роден е в с. Бяла вода, Плевенска област. В един период ат 1968 до 1980 година е забранен за публикуване. Първата му стихосбирка "Присъствие" излиза през 1965 г. Следват "Колкото синапеното зърно" (1968), "Послание от пешеходец" (1980), "Осланям се на маранята" (1981), "Нощен пазач на зората" (1983), "Лайкучката не хапе, а ухае" (1984), "Вълни на вероятността" (1985), "Редом с всички мигове" (1986), "Със слънце на сърцето" (1988), "Времето, раздадено на всички" (1989), "В гората има някой" (1990), "И междуочието да прогледа" (1991), "Отпечатъци от пръстите на Йети" (1992), "Балът на невинните (1992), "Вятърът отнася мойта шапка" (1993), "Тополи за наколни жилища в небето" (1993), "Бялата акация от Бяла черква" (1994), "В бялото пространство на безкрая" (1994), "В полета на препарираната птица" (1995), "Под шатъра на жреца" (1996), "Галактизиране на празнотата" (1996), "Чайлд Харолд далеч по-късно" (1997; 2004), "Усмивката на Сфинкса" (1998), "Пътуването на Митаря" (2000), "С яка от камък, воденичен камък" (2003), "Избрани стихотворения 1965-2005" (2006) и др. Превеждал е руски, чешки и френски поети. А самият той е превеждан в Полша, Холандия, Германия, Австрия, Чехия, Сърбия, Словения, Македония, Грузия, Швейцария, Италия, Испания, САЩ и Франция. През 2001 г. е избран за член на Световната Академия на Поезията. Да си припомним някои негови мисли и стихове.

“На края на света, където свършват думите, е Словото.”

“Думите са нещата, а отвъд тях е неизмеримото.”

“Ако езикът на поезията не е по змийски раздвоен, той сам ще се насочва по своя единен път и поетът трябва непосредствено да го следва. Да, ако поетът се осланя на това движение на езикvek21а, както вярващият се осланя на Бога, той няма да държи сметка с какво заплаща изминатото разстояние от прохождането на стихотворението до неговото окрилено постигане на висота.”

“Дълбочината на поета може да се нарече изчерпаната до последна капка негова бездна, за да се появи първата капка на постигнатата празнота. Следва усещането, че всичко тръгва на вода, това е вдъхновението, необусловеният живот, както щете го наричайте, ако намерите думи за това: една преливаща празнота.”

Лъч в очакване на свойто слънце

Докато на ъгъла отсреща
лампата прегръща се с фенера,
моето сърце поддържа нощем
непрекъснатия пулс на фара...
Аз съм стожерът на светлината,
целият от светлина, затворил
със стъкла прозорците, че може
да нахлуят тъмни метеори.
И макар че в мрака, лъч сияещ
от божествена искра, аз пиша,
че дори през тясната пролука
слънцето е вездесъщо слънце,
всичкото, което съм написал,
е привидно многотомно, сякаш
сред читалня, пълна със столове,
недостига стол за недошлия!

Трепет

Бурята отмина с вид на горда непозната
с мълнии в очите и остави моя трепет.
При подобна среща даже откъм гръб обиквам!
Слънцето поглежда стадото от слънчогледи
накъде отива и отива при овчаря
да узнай посоката на неговото стадо...
Маранята от пчели жужи над цветовете
като разроил се кошер в толкова дворове
и приличат махалите селски на пчелини...
Аз отивам да се срещна с някоя позната
и дано тя с меден глас ми подслади живота,
в който младенците са новородени старци! 

Бар

Всичко в този бар е пито и платено.

И цената на успеха пада толкоз ниско,
че изобщо не си струва да се плаща наем
на небето за живота долу на земята.
Този, който спира слънцето по пладне, движи
сам земята, без привидно да се раздвоява,
и така излиза, че животът продължава.
Втората природа на човека се разлисти
и осите, кръвопийците на плодовете,
пият соковете им с пронизващо жужене.
Заплодените жени в овощните градини
са усетили, че пъпът на света прекъсва
безвъзвратно връзката със своята утроба.
Чаша плодов сок! Не! Нека ме отмине тази чаша!

И всяко късче хвърлен хляб ме причестява

Живях на улицата толкова години,
че тя е моят дом от всички нейни къщи.
Дори и да умра, за днес живея.
В неделя вече седмицата свършва.
Наистина, усещам как все по-приведен
отнасям стълбището земно към небето
и виждам, че косата на смъртта оставя
ливадата, наглеждана от мен, неокосена.
Дори с Чистилището чак да съм начисто,
при моята победа няма победител.
Да, само слепият гледач при среща може
да гледа на ръка, когато се ръкува!

Пред падналите зидове на всички къщи 

Не зная накъде при толкова пространство...
Обаче и вселената е от вселени,
и ехото отеква ехо подир ехо,
щом премълчаното казва свойта дума.
Очакването на смъртта отлага края,
но подсъдимата скамейка става вече
скамейка в лунната градина на затвора.
Пратете на затворника в колет и слънце!
Дори и праведникът, в светлина сияещ,
навсякъде, където и да бъде, си е
в изгнание от родния си край и страда
по мойта свобода на върнат в рая ангел!
В стихотворението си "Питания" Николай Кънчев се питаше: "Защо се появи поетът" и "Очакват ли го някъде?". Винаги ще очакваме поети като него. Ще се опитваме също и да преоткрием това, което ни е казал приживе. А то е необятно. Защото той бе изпреварил не само времето си, а и себе си дори. Ако не успеем да го направим в достатъчна степен, поне ще имаме надеждата, че идващите след нас ще го направят.

Лияна Фероли