В света на “Повторени сънища”, които разповиват видимите невидимости

Или как мистичното свръхвъздействие те тегли, втурва отвъд пътеките, между падовете на светлините и сенките, насред късовете синева

Николай Нинов. Журналист, белетрист, фотограф, пътешественик в сърцето, който цени пиршеството на духа, поднасяно под формата на архитектура, природа, език, храна...Роден е през 1955 в гр. Червен бряг. Завършил е френска филология във ВТУ "Кирил и Методий". Работил като главен редактор на сп. "Хай клуб" и сп. Story, като заместник-главен редактор на в. "1000 дни" и в. "Стандарт", отговорен редактор на в. "Неделен Стандарт" и на сп. BusinessWeek България. Основател на журналистическата мрежа към Програма „Достъп до информация“, където работи и в момента. Носител на Годишната награда на СБЖ (1996).Автор на следните книги: “Лихва за лятото”, “Девет мъжки драми”, “Без папионка в нощта на Сезарите”/плод на срещите му с артистичния елит на Париж/, “Жиголо”, “Френска връзка”, съставител и редактор е на сборника “Купувам/продавам брега на Дунав” (10 години ЗДОИ, 60 истории на журналисти). През 2012 г. със снимките си от Родопите печели конкурса на в. "Дневник" "Спомен от лятото". А през 2015 г. сглобява историите за пътуванията си в книгата "Повторени сънища". Определя ги като диви, дивни и мистични места, малко известни или съвсем неизвестни, малко посещавани, малко изследвани или изобщо неизследвани. Споделя ги с другите хора, за да научат за тях и също да им се удивляват.

- Николай, не ни ли разкрива фотоокото понякога неподозираната, неможеща да бъде обхваната от ума ни моментна красота на света около нас, много по-пълно и често изненадващо?

- Обективът носи и такива изненади. Напоследък те ме навестяват все по-често. И когато ахна пред нечий великолепен пейзаж, и когато се озова пред уникални гледки, на уникални места, каквито са меандрите на Арда под Рибарци и Сухово, под Горна сполука, край Маджарово, или поречието на Боровица, погледнато от пътеката за Дойранци. Или залезния завой на Върбица, видян от скалния венец над Лисиците. Или панорамите на язовир „Студен кладенец“, които прехласват от крепостта Моняк над Широко поле, или на язовир „Кърджали“ от пътя между Ненково и Дъждовница. Такова преживяване е като културен шок – от една страна видяното надхвърля всякакви твои представи, секва дъха ти, мачка сетивата ти, а от друга - още не предполагаш, че вече си се разминал с величието на картината, на момента, че снимките които си направил ще изглеждат като пощенски картички, защото обективът е сглобил без да те пита един пъзел от вълшебства, пред чиято мощ си безпомощен.

- Не мислиш ли, че всеки вижда заобикалящото го съобразно свои моментни нагласи, свои психични, духовни състояния, за да имаме повече погледи върху т.нар. реалност, която формираме и чрез своите наблюдения?

- Удивителен пример в това отношение е скалният комплекс край Дъждовница. Десетки пъти съм минавал край него, десетки пъти съм спирал, любувайки му се от различни ракурси, в различни отрязъци на деня, в различни сезони. Резултатът е винаги слисващ – мощно, ново въздействие, заедно с нови форми и ваяния, които откривам и които са плод на стихиите, но и на човешка намеса. Да, има го опресняването на спомена, има ги и неизбежните сравнения с предишните ти възхити, както и насладата от добавянето на още възторзи - особено ако са споделени на мига с хора, които не само имат око и душа за тази територия с пречистваща сила, но и свой прочит за нея.

- Изглежда, всичко работи по посока цялостното обогатяване, балансиране, синхронизиране с Първичната реалност. И всеки един индивидуален поглед, всяко едно послание на включващия се в нея е ценно, разкриващо нова гледна точка и ново виждане…

 - Гледната точка е нещо много лично. Тя подсказва търсенията ти,

интересите ти, усилията ти в определена посока. И доколко си готов да продължиш напред, да трупаш съдържания, смисли, а ако можеш – и да разместваш пластове, разсъждавайки над хипотезите за появата на тези сакрални пространства, белязали Източните Родопи. Дали тези култови центрове са само част от цяла система за орфически тайнства, имат думата експертите. По-важно е, че светилищата край Небеска, Женда и Ночево, край Биволяне, Равен и Ковил са свръхвъздействащи и са като населени с видения. Просто са ситуирани там, където планината среща небето, и предизвикват неуверените ти нозе да се втурнат отвъд пътеките, между падовете на светлините и сенките, насред късове синева. Такъв е случаят и с комплекса над Дъждовница – след минута-две съзерцание и вече те тегли нагоре, за да видиш какво има там, край каменните исполини, какво има около тях, зад тях. Дръзналите да изкачат коварните сипеи в основите на ансамбъла от запад, или от изток, откъм Костино, са малцина, но усилията си струват. Защото попадаш като във филм за изчезнали внезапно цивилизации, напредваш сякаш сред кълба от енергии и изведнъж най-озадачаващите каменни структури в Източните Родопи блъсват очите ти - изсечени лица, профили, барелефи, смайващи кули, кубета и колоси, които от североизток приличат на чукове, а от югозапад – на гигантски гъби. Малко от видяното сред скалите над Дъждовница е дело на природни пориви, там всичко граничи с видимото и невидимото, всичко е пропито с мистика: врязани тераси; площадки с обредни съоръжения; наблюдателници със страхотна експозиция в три посоки; че и две пещери, носещи белезите на т.нар. бирнишки дупки – легендарните тайни скривалища, в които родопчани укривали някога добитъка от събирачите на налози. Накратко: дали се дивим на обреден или религиозен център, на некропол или на всичко, взето заедно, е въпрос, който би трябвало да изкуши не само специалистите, а и всеки любител на неразгаданите тайнства. Време е тези свещени места да се разповият от забравата и да бъдат обстойно проучени.

- А дали понякога, колкото и рядко това да се случва, се усещаме като част от Цялостната картина, в която сме и участващи, и наблюдаващи нейното сътворяване? Ти чувстваш ли, че твоят поглед получава ответност, че срещу него е Погледът, от който нищо не убягва?

- Може би трябва да се отграничим от времето, от някои природни закони и да променим подхода, начина ни на мислене. За да имаме и други визии, първо за появата на трапецовидните ниши, които засега се срещат само в Източните Родопи, за ролята на пещерите утроби, на т.нар пазители на светилищата, на каменните атласи и огледала, на слънчевите кръгове и часовници, на скалните арки и тронове. И едва тогава да опитаме да сглобим цялостната картина. Ако това изобщо ни се удаде, току-виж научим какво са знаели траките за онова, което ние следва да знаем. Местата, за които споменах, неслучайно са избрани от предците ни. Нищо чудно да са били предназначени за общение с боговете, и без това древните са били много по-близо до тях, отколкото ние. Нищо чудно да са били и портали, свързващи земята и небето, както твърдят някои капацитети. Нищо чудно траките да са приемали тези огромни причудливи форми от изветрянето за подобия на своите богове и да са ги дооформяли, за да ги използват като декор в обредите. Затова и случи ли се да прекосим такива мегалитни пространства, представите ни за човешко и природно творение са сепнати неизбежно. Как иначе да приемем стряскащото женско лице с пещери вместо очи, плюс мъжките лица, изсечени в съседство? Ами Лъвската глава – пак там, над Дъждовница, Сляпата глава край Ночево? Ами профилите край Равен, страшилищата над Небеска, над Лисиците? Все творения с несъмнена изследователска и естетическа стойност, пред които – да се върна на въпроса ти – погледът ти няма как да не получи ответност.

Интервюто взе: Лияна Фероли