Георги Талев на 80 години

Тръгваш си утре, завръщаш се вчера…

Гошо Талев и свободата-отговорност отново и отново

да избираш доживотния живот

                                       Нощта, оплела сънните дървета,                                                       
                                       виси над мен като рибарска мрежа.
                                       Изплували по края на небето,
                                       звездите любопитно ме поглеждат.
                                      В какви посоки, по какви маршрути
                                      във този дивен свят да те намеря?
                                      Все ми се струва, че си тръгна утре
                                      и сигурно ще се завърнеш... вчера.

                                                                                                                          Г.Талев

Нищо от изреченото и изписаното слово не се губи, не изчезва. Дори и когато четящите го са малцина. Защото то е много повече от това, което ни изглежда или си представяме. Макар и да е само под формата на думи, идеи, звуци, мисли, то пак си остава едно “поведение” на духовното битие, което е същността, “канавата” на материалното. 

А когато словото е изричано от мъдри и талантливи посредници между световете, то е с още по-голяма значимост и необходимост. И остава съхранено за много по-дълго във времевите анали.

Сигурна съм, че това се отнася с пълна сила и за кърджалийския поет, писател, журналист, краевед и преводач от руски език Георги Талев, който на 3 април стана на 80 години. Но това ще си проличи в пълна степен след години, когато изследователите на неговия живот и на неговото творчество ще успеят да обозрят напълно разностранно му природа и дейност. Освен десетия превод на Пушкиновия  „Евгений Онегин”, един от най-добрите по мнението на специалистите, някои други негови преводи от руски, 11-те му книги (поетични и белетристични), той остави и огромен архив неиздадени свои творби и хиляди свои аудиозаписи в БНР. Необозрими са неговите оригинални идеи и философски размисли за така трудно познаваемото ни житие-битие.

Като всеки преживяващ болките и радостите на света творец, Гошо също премина през много изпитания, разочарования, но и признания за таланта му, особено от наследниците на Пушкин в Русия. Макар че той изобщо не търсеше почит, защото смяташе, че истинското признание за твореца е в невъзможността едно творение да бъде отречено или незабелязано. Затова и не се ласкаеше от хвалебствията по негов адрес, знаейки добре, че истинският талант повече расте в тишина, а не в кресливата почит.

Беше сигурен и в това, че човекът идва на този свят да даде на другите своите 36 градуса на любовта и дарбата си. И че само като ги раздава, става още по-жив и жаден за живот. Едно от големите му прозрения бе и в това, че тази топлина на отдаването, служенето на другите, е особено нужна и на литературата, културата, изкуството, защото те ни защитават от небитието, компенсират болките от неразбирането, непризнанието, от мъчителното себетърсене и самоосъзнаване.

Много горест, но и много възторг събра, изпита и понесе достойно Георги Талев в живота си. Както и много мъдрост, защото беше осъзнал, че началото и краят му винаги са една цялост, осъществена най-вече в онези „сетни две минути – най-хубавият миг на края”, който се превръща в ново начало, за да продължи вечността на неунищожимия живот. Защото беше прозрял, че “смъртта е безсмъртна”, че „новото оттатък”, всъщност, е настоящият ни „доживотен живот. А когато вярваш в това, имаш и свободата, и отговорността отново и отново да избираш живота. Дори и когато, като любовта, той често боли, но пък така най-добре се осмисля и разбира.

Макар че Гошо често с тъга възкликваше:”Ех, да можеше книгите да се ядат…”, смяташе творците необходими като хляба. Но не като физическия, а като духовния хляб. Затова използваше енергията на думите по най-добрия начин и стигаше до изначалните, същностните принципи,  ръководещи земята, и небето, и придаващи цялостност на хората, стигнали до тях.

  

Лияна Фероли

2 април - 84 години от рождението на Константин Павлов

Разбиването на словесното ядро не е безопасно

Константин Павлов: Съвършенството е в униката, в непознатата му, но не и произволна, закономерност

В същността на Словото има и духовно оплождане, и съзидание, и разрушение. Поезията пък е особено многозначна, чак до недоказуемост

На 2 април се навършиха 84 години от рождението на Константин Павлов. За него, не случайно, са произнесени толкова много суперлативи и отрицания. Но той не се страхуваше от собствените си противоречия, защото са били най-голямата му гаранция за искреност. И тъй като са били органични, са създавали цялостната сграда на живота му много по-точно, отколкото праволинейното, реторическо доказателство.

Константин Павлов носеше в себе си доста отчетливо парадоксите на “несъвършенната” гениалност”. Дори бе убеден, че „най-неуморимият враг на гения е талантът”. Поради това, е съвсем логично да не се харесва на всички. Затова често е и митологизиран, и демитологизиран като творец. На което той отговаря в дадените от него интервюта, че нито едното, нито другото е възможно. Първо, защото митовете поставят веригите на робството, докато в свободата няма толкова ясни ограничения, затова тя е за свободните хора. Според него, роб можеш да бъдеш не само на държава, власт, политика, но и на собствените си предразсъдъци. А онова, което застрашава най-много собственото чувство за свобода, е самата личност. И второ, защото той не се изживява като поет, стигала му неговата природна спонтанност, квалифицираната му и поетична непосредственост, както и екзистенциалния му минимум. Тогава как можеш да разпопиш незапопил се поп, пита се той. Не се смята нито за сатирик, нито за лирик, защото всяка човешка душа си имала и своите особености, и формулата на цялото. Само времето позасилвало някои отделни черти. При него засилило чувството за хумор, но за да коригира себе си, а не непременно да стресне другите.Затова и душата ни не носела, според него, жанровите характеристики на сатира, лирика или трагедия.  

Коста Павлов смяташе “Никой” за своя еманация, за духовно кондензиран екстракт на всичко най-съществено в него. Вероятно това го е и съхранило през времето на неговото дълго отшелническо десидентство.Защото, както се изразява той, ножът и куршумът не могат да го унищожат, преминавайки през празното пространство на “Никой”. Което си е и една метафористична форма на безсмъртие.

Коста Павлов изобщо не се надценява с особени творчески заслуги. Аз съм толкова съзнателен лечител на обществото, колкото едно кокиче, от което се прави нивалин, самоопределя се той. Времето, като няма по-добър избор, се спира на такива като мен, иронизира сам себе си. Дори смята, че тълкуването на читателите често прави автора по-умен, отколкото е, защото поезията е многозначна до недоказуемост. Затова казва, че стиховете му са по-умни от него. Пък и вечните редове се пишели много трудно, защото всяко време ги профанира по свой начин чрез прочита си. Признава, че пише за себе си и че текстовете му са нещо като личен дневник. Но написаното от него се обективизирало, едва когато е прието и споделено от другите. Смята, че чрез естетическите категории на изкуството си творецът се самопревежда, но когато “преводът” добие стойност и за друг, тогава било постигнато нещо, макар и рискът да е бил 1:1000. И ако “преводъчът” е зрял, можел да помогне на незрелите да не се разплащат директно със света, да им стане посредник.

Най-важното за К.Павлов е движението в живота. Особено това на идеите. И то към противоположното, за да не се застива в крайните резултати. Затова ходът на буталото му се ръководел от полюсите, от непропорционалностите. Не е добре, казва той, да има и качествени, революционни скокове, защото те са обикновено регресивни. А в творчеството е още по-сложно, затова и единните кодекси в него обезличават, дори и когато повишават средната нравственост. Там трябва да се търси самоличността на неповторимия духовен отпечатък.  А заедно с промените в духа, се променя и стилът на твореца В тази хармония между дух и стил се стига и до свръхстила, т.е. до Божествената простота. А в нея не са важни правилата и образците – те  могат да унищожат индивидуалността.Затова не е добре да има стремеж към подробности, към фабулиране, разказване на преживяното, защото то не е в полза на истината. Получава се имитация на духовното, а не композиция на духа, на вътрешната същност. И опитът за себеидентификация става себеизмисляне. Ето защото толкова е опасно да се логизира диалектиката. Тогава изчезват динамиката на мисълта, тайнството на хармонията. Убива се творческият процес на Бога и започва производството на хомуникулуса. Ето защо, при така наречения творчески процес, човек трябва да съблича от себе си всички брони, да хвърля всички оръжия, необходими за житейско оцеляване, а при вдъхновението си да се разоръжава от представите си за зло и добро, да гледа на себе си като на някакъв Божи експеримент. А съвършенството, според Павлов, не е в подражанието, а в униката, дори и когато той е в противоречие с нормите на хармонията. За мен красивото, твърди той, е нещо невиждано, може и да отрича пропорциите на златното сечение, но не е и произвол, а плод на непозната закономерност.

Но пък, продължава поетът, и не трябва да се вглеждаме особено в своите качества и да осъзнаваме своята полезност, защото тя се превръща в отрова още в мига на суетното си себепознание. Суетата пък уморява човешкия дух повече от пътуването през кръговете на ада, затова трябва да сме постоянно дежурни спрямо нея. Претенцията за изключителност, самочувствието за фаталност е ужасно, затова е добре да бъдем отговорни повече за пороците си, а не за добродетелите. Изключителният егоизъм на човека е голяма заплаха за оцеляването му. Затова е важно да не бъдем всички ноевци, да спасяваме полезното, но да помислим и за “безполезното”. Пък и пътят към полезността е толкова дълъг, че изкуството винаги изглежда безполезно от прагматична гледна точка. А искането облага пред Бога е магия за битово оцеляване, а не състезание със Създателя.

Константин Павлов приема словото във възможно най-широкия смисъл на думата. А говорът и писменият знак като само едни от важните му проявления. Слово за него е всяка изява на изкуството, било то музика или живопис, понеже казва нещо на душата, на разума. И тъй като човек общува с всичко, всичко е слово. Словото е общение. В този смисъл и мълчанието е слово, доста претенциозно при това. Слово е картината, музиката, скулптираният от стихиите камък, изсъхналото от киселините дръвче. Много слова – малко читатели, а и ония, които четат, не винаги разчитат добре, но това не унизява Словото. То може да бъде унижено само от бездарните жреци, които са го обявили за своя собственост. Поетът е убеден също, че между духа и словото има биномна връзка, с лек приоритет на духа. То може да действа почти физически, както е в обредните заклинания. Както един молебен за дъжд може да бъде едно върховно произведение на изкуството, а дори и да не завали, пак ще има духовно оплождане. Така е и при молитвите, те правят съпричастни много човешки души.

Много често словото е и образ във въздуха, но със своя логика, тогава е по-широко понятие от всичко друго. Този образ може да се види, да се чуе като полусънно състояние и после да се запише като полупреживяване, като полушега. Затова на границата между логичното и ирационалното, когато хем си вътре, хем си вънка, се ражда най-благодатното изкуство, е убеден К. Павлов.

Верният път към думите, според него, тръгва от вътрешната искреност, тя е истинското тяло, а думата е дрехата, понякога доста груба, колкото да прикрие голотата му. Но когато то се усъвършенства, започва да търси по-естетически свои съответствия. В този смисъл има думи, които не трябва да бъдат произнасяни, за да бъдат “убити” с мълчание. А понякога пък трябва точната дума да бъде произнесена, макар никой да не я чува. Макар че при днешната девалвация на думите няма какво много да бъде казано.

К. Павлов се докосва до магията на словото  и осъзнава, че има и опасност езикът да се изтръгне от корените на моралния и емоционалния живот, за да се превърне в клише. Защото разбиването на словесното ядро не е безопасно. Смята, че не е безразлично с какви думи си служим. Родена, една идея има първо кинетична сила, после произнесена многократно, добива динамична енергия, с която се убива, руши, създава се хаос. И писателят не трябва да подхранва такива думи с живот от себе си, а да отслабва сцеплението между тях. Дори стига до идеята за “неутрално” писмо, освободено от робството на структурата на езика.

Сега привикнахме и шокът да ни се вижда като развлечение, отбелязва творецът. Но само ако преместим погледа си един метър встрани, можем да видим Вселената по нов начин, както и да създадем нова Вселена. Ето защо на словото, и на  изкуството, въобще, не могат да се поставят “боеви задачи”, дори когато става дума за етични норми. Всеки творец трябва да пази моралните си критерии за собствена употреба, а не да налага своята нравственост, която най-добре се изразява в неговия талант. В него първичното е емоцията. Тя е вид сублимация – веществото преминава направо от твърдо в газообразно състояние. Междинното на житейската логика липсва, но това прескачане прави творчеството по-духовно и афористично. Получава непредвидима целенасоченост, надхвърля конкретното в човешкия бит. Но пък и човешките емоции трябва по-дълго да отлежават, защото се борят за автентичност и не желаят да станат изкуство. Но когато емоцията се омаломощи, тя се естетизира, подчинява се, става творчество.

Трудно е днешното време, но всяко време е недоволно от себе си, смята Коста Павлов. И това е някакво мазохистично кокетство с неминуемите рани от съприкосновението с живота. Пък и животът ни е подсказал как да се освобождаваме от тягостното – като го превръщаме в ирационално, в сън, илюзия, мираж, игра. И въпреки че това е нежният път към  лудостта, по-добре е да предпочетем защитната реакция на играта на кукли, малката лудост пред голямата. Та нали в правилата на играта невинно са скрити всички бъдещи битки за оцеляване, както и жестоките закони на живота. И съпротивата срещу порочността на действащите сега морални кодекси. Но пък този инстинкт човекът да опази душата си от смилателните сокове на амебата, често го вкарва и в мрежата на собствените му хитрини.

Лияна Фероли

Жената ще изведе човечеството към духовен апогей

Христо Красин: Затова е съвсем естествено и у нас  
да има жена-премиер

А през следващите четири години ще ни управлява най-старата българска партия. С помощта на една по-малка партия, която мнозина хулят…

Родопският писател Христо Красин, автор на 11 книги, е разказвач от ранга на Хайтов, но и със своя специфична характерност и образност, с оригинална тематика, събираща в едно, мистика, народопсихология и криминално-приключенски похвати. Словото му е колоритно, запомнящо се, защото извира от дълбините на народния говор. С голяма прозорливост разшифрова и някои кодирани послания в преданията, митове и легендите за местни юнаци и хайдути, за скритите съкровища по нашите земи, особено за тези в Странджа-Сакар, до които напразно се домогвали могъщи сили и до днес, по неговите думи. Творческото чу въображение се развива дотолкова, че започва да отгатва някои големи тайни и знаци, заложени в тях, изостря интуицията му, която го отвежда и до някои прозрения за пространствено-времевите структури и измерения, разглеждани в книгата му “Коланджа. Сага за свършека на времето.”

- Христо, ти си доказателство, че творческото вдъхновение може да достигне висотите на прорицанието. Затова всичко предсказано от теб се е сбъдвало на 100 процента. Как се обяснява това?

-Трудно! Ако беше обяснимо, то нямаше да е прозрение. Има неща, които колкото и да сме прозорливи, си остават необясними за нас…  Това е и част от движението на човечеството напред. Вечният стремеж да се надникне зад онова отпред, зад невидимото… Да се види какво има там.

- Отново идват избори, но сигурно пак няма да си научим уроците от честите изпитания за нашата прозорливост. Толкова много печал си спечелихме от ялова работа, както е  казал и Левски, а все не си изваждаме поуки. Но само с казване, явно, не става, както е разбрал и той. Време ли е  да направим паралел между неговото и нашето време и да преминем към друг вид реакция на ставащото?

- След 2008 година България е постоянно в предреволюционна ситуация. Последните управляващи систематично сриваха държавата… Но знаем какво се случва когато „ножът опре до кокала”...

- Как стигнахме до днешната духовна апатия? И преодолима ли е тя?

- Мисля, че времето на апатията отмина. На предстоящите избори ще видим народа ни в друга светлина…

- Дали пък всичко ставащо, цялото това брожение и неведение не е закономерно, за да се премине от тотално разрушение към съзидание, към някакъв рестарт на времевите параметри, към рециклиране на историята и битието ни?

-Точно това предстои да се случи - рециклиране на историята и битието ни.

- Винаги съм се питала дали изобщо взимаме участие в Големия избор или той се направлява най-много от Небето… Както и дали сгрешените приоритети са допуснати  с цел отрезвяване, но по трудния начин, щом естественият, по-краткият е невъзможен?

- Пътят на всеки народ е предначертан, така както е предопределен и човешкият живот. Очевидно, народът ни е следвало да изживее управленческата немощ и крадливост на последните управляващи. Липсата на всякакво държавническо мислене у „първите” се оказва  онази капка, с която чашата прелива… Това ще проличи в края на този месец…

- Дали пък не ни е писано винаги да бъдем така, нали Петър Дънов казва, че България е черният дроб на света и през нас трябва да премине цялата негова мъка…

- В новата история на държавата ни има периоди, в които народът ни е бил в цветущо състояние… Така че мизерията не е някаква перманентност, тя е само пореден етап от нашия път… Петър Дънов има предвид висшата българска духовност, която е толкова извисена, че неизбежно се превръща във „филтър” на световните човешки тегоби.

- Един наш свещеник си обяснява ситуацията с това, че вече човекът е превърнат в ризома, копие без оригинал, в един само сетивен вид. Ако е така, то изходът не се вижда скоро да предстои…

- Бог едва ли би допуснал това. Този свещеник нещо се е объркал, най-вероятно е имал предвид  заплахата, която е скрита в генетичното модифициране на растения и животни. Именно генното инженерство може да доведе до такива изкривявания. Знаем как бяха манипулирани кокошките от породата „бройлери”, които се възпроизвеждат като от матрица…

- Но нима е допустимо в 21 век някой да яде сняг или да си взима едно кисело мляко на вересия, да се дават 300 лева за куче, 1300 за затворника, а за пенсионера 160. Сякаш е важно къде стои кофичката с кисело мляко в хладилника – вляво или вдясно…Значи волята за политическа консолидация в интерес на народа е само една фикция…

- Политическа консолидация в интерес на народа не може да има. Но е налице народна консолидация, която  скоро ще разчисти политическата кал по върховете и ще сложи всеки на мястото му - кой в управлението, кой в затвора. Ще има и „самоубити”…

- Не че има голямо значение как ще се подредят партиите в Народното събрание и кои от тях ще упражняват по-голямо влияние, но все пак, би ли казал кои ще са първите сили след изборите...

- През следващите четири години ще управлява най-старата българска партия. С помощта на една по-малка партия, която мнозина хулят… Досегашните управляващи ще бъдат дълбоко изолирани и те постепенно ще се разпаднат като структура.

- Жена-премиер  -  мисия възможна ли е за нас?

-Някога, в далечни времена, човешките общности са съществували и са се развивали в условията на матриархат. Няма данни в онези години да е имало мизерия, нищета като днешната, причинена от крадливи и безотговорни политикани… Така че жена-премиер ще бъде едно естествено развитие на битието ни…

- А каква е прогнозата ти за нашия кърджалийски регион?

- Аз не правя прогнози. Просто казвам какво ще се случи. Червените ще имат един мандат, а лилаво сините-четири мандата.

- Как, а досегашните управляващи?

-Те няма да имат представителство…

- Една наша ясновидка вижда в края на есента нови избори, а през лятото атентат…

- Нови избори няма да има. Атентатите ще са повече и ще са провокирани от тези, които ще изгубят властта…

- Днес хората се питат най-вече дали е време токовият удар на кукловодите да се върне към тях като бумеранг, щом пристъпиха толкова високо охраняваните от Духа граници в морала?

-Няма да се мине без възмездие.

- Щом се заиграха популистки дори и с глада, с мизерията на народа, щом не остана нищо свято и щом Махалото на съдбата се отклони достатъчно в единия полюс, има очакване да последва и връщането му обратно с огромна сила…

- Отговорът на унизените и оскърбените ще бъде безпощаден…

- Скоро излезе един много песимистичен текст - “България след българите”. Но пък чyждeнци са казали за нас, че и върху камък да ни сеят, пак ще поникнем, а камъни у нас Бог е дал достатъчно. Времето и вяpaта ли ще докажат тази теза?

-Този текст е налудничав, на автор търсещ сензации. Би звучал напълно реалистично по друг начин: „Българите след края на Света!”

- Преживелите инциациите на времето, отдавна са казали, че досега сме се подготвяли еволюционно за интегрирането на временното и вечното, на отвън и отвътре, на дух и материя, на вътре и вън от Божествената “игра”. Дали тоталната криза не ни приближава поне малко към първите крачки по тази духовна “писта”?

-Такава „писта” не може да се реализира. Бог е създал света и човечеството на принципа на двоичноста! Това значи, че не може да има интеграция или сливане на двете начала… Иначе Творецът трябва да закрие днешния Свят,  да запретне ръкави и да създаде друго Човечество, основано  на моничноста…

- Казвал си, че голямата промяна за света и за нашата страна ще дойде по пътя на Огъня, наричан на Изток “Агни”, с който бе запозната и нашата Людмила Живкова…

- Да, тя не случайно, казваше: "Мислете за мене като за огън”! След като е била посветена в Индия в култа на Огъня - “Агни” и е станала “небесен гуру”, е имала възможност да “надникне” в папируса „Лахшами", изписан с писмеността „урду”, откъдето научава много тайни познания, в това число и отнасящи се за Странджа, за космическия огън, съхраняван там, който ще изчисти Земята от злото. Научава, че ще овладее “Агни”, с което ще започне раждането на новия свят, че който владее Огъня в Странджа, ще владее и света... Научава също, че е предопределена да се жертва в негово име. Разбира кога и как точно ще стане това. Че е била от т.н. избрани за предопределена мисия “огнени хора”. И след третата си инкарнация ще дойде отново на земята като красива, руса жена-воин, която ще “разпали” Огъня в Странджа с подобен на двуострия тракийски меч ромфея, който излиза от Божията уста за изобличение и благословение. И ще поведе света след себе си.

Людмила се среща в Индия и със “свещения гуру - прорицател” Сай Баба. Именно той й разкрива тайната на космическия огън в Странджа, който ще промени света.Че тя ще овладее тази сила и с това ще започне цялостното обновяване и трансформиране на планетата Земя, но не в материален, а в духовен план. Сай Баба й подарява специално изготвен за нея чудотворен пръстен, предупреждава я, че има голяма мисия, а пръстенът ще я предупреждава за опасности и когато камъкът му потъмнее, Астралът ще я прибере от земния свят. Людмила Живкова е имала и разговори с “първата дама на йога” Индра Деви, и с петричката пророчица Ванга за тайната си мисия. Имала приятелски отношения и с Николай Рьорих, чието мото за единение на хората по света е “Мир чрез култура!”, и със Святослав Рьорих. Мечтаела е България да се превърне в една нова Шамбала. След смъртта й факултетът по славянски езици и литература на Университета в Делхи е наречен на нейно име, по предложение на Индира Ганди. Миналата година се навършиха 35 години от смъртта й, а през настоящата - 75 години от нейното раждане.

- Хубаво е през женския месец да отдадем заслуженото и на жената като събирателен образ и на мисията й за духовното откърмление на човечеството…

- Петър Дънов ни е предупредил, че от доста време Духът работи върху жените, събужда тяхната божествена топлина и когато тя се съедини с божествената светлина на мъжа, ще дойдат децата на истината, които ще наложат Божествената сила. Затова мекотата, топлината на жената ще наложи новия, идващ отвътре порядък в света, в който ще се разтворят твърдостта, догматизма, фанатизма, бюрокрацията…Затова жената е призвана да донесе новата култура на сърцето, на психическата, огнената енергия. На мощта на Светлината.Затова идващата нова епоха е на Огъня, на огненото пречистване и според пророчествата, тъкмо жената ще изведе по огнените пътеки човечеството от стагнацията към духовния апогей.

Интервюто взе:Лияна Фероли

Последният Пророк преди Второто Пришествие Вячеслав: “Даровете и силата ми е за вас, за мен нямам нищо”

По Божий промисъл праведният Отрок  Вячеслав се ражда и умира в един и същ час /4, 50 ч. сутринта/. Денят на смъртта  и именният му ден също съвпадат

Само всенародно покаяние и отричане на антихристовото царство

ще ни спаси от погибел

По идея на д-р Венко Вълчев и негов приятелски кръг през 2015 година в страната ни бе преведена и издадена книгата “Пратеникът на Бога”, книгата, която ни подготвя  за последните антихристови времена. Много предсказания, в това число и библейски, говорят, че в наше време ще се появи такъв свят Отрок. А  преди стотина години в едно предсказание на Митар Тарабич /1829-1899 г./ се казва: “Сред хората от далечния север ще се появи един малък човек, който ще учи хората на любов и състрадание, но наоколо ще има много лицемери, и ще му бъде много трудно. Нито един от тези лицемери няма да иска да знае какво е благодат. Малкият човек ще остави след себе си мъдри книги. В резултат на това, хората ще видят, че са мамили себе си.” 

                

Книгата за праведния Вячеслав е едно удивително възпоминание за живота му, предадено от неговата майка Валентина Крашенинникова. Чувствайки отговорност пред Бога и своя син, тя успява да предаде точно и правдиво думите и съветите на последния пророк на антихристовото време, за да бъдат те в помощ на всички болни, страдащи и търсещи Бога православни християни. Идвайки на руска земя, Вячеслав поема върху плещите си нелеката задача да насочи днешния християнин към истинско покаяние на духа, приема върху себе си немалка част от страданията и тежестите на хората. Така, жертвайки своето лично щастие и благоденствие, Отрокът получава правото да стане вечен защитник и предстоятел пред Бога за всички наши теготи, стоварени от обкръжаващото ни бездуховно битие. С това се обясняват и всекидневните чудеса и изцерения, свързани с Божията благодат, които са ставали и стават всекидневно върху гробчето му в Чебаркул.        

Целият негов жизнен път е своего рода призив към пълно отдаване на Бога и реализация на Христовите добродетели в условията на днешното атеистично и материалистично общество. Неговите убеждения се основават върху православието, такова, каквото го виждаме в разбиранията на Духовните Старци, живели някога по земите на Светата Рус.

Вячеслав Сергеевич Крашенинников (Славик) е роден на  22 март 1982 г. в Урга, Кемерово Област  и умира на десетгодишна възраст на 17 март 1993 г. в Чебаркуль, точно на имения си ден /Св. Вячеслав Чешский/. По Божий промисъл се ражда и умира в едно и също време – 4 часа и 50 минути сутринта. Именният ден и денят на смъртта на Отрока също по Божий промисъл съвпадат и се отбелязват в един и същи ден – 17 март.

Последните  няколко години от живота си Славик прекарал в Чебаркуль,Челябинска област. Не е ходил на детска градина, учил е в средно училище в град Чебаркуль. Имал ангелски вид, бил изключително мил, послушен, интелигентен, набожен, благочестив, от ранно детство се отличавал със свръхчовешки знания и способности, пророкувал, умеел да диагностицира и лекува различни заболявания. Посещавали го много хора. Водили са го няколко пъти в Троица-Сергеев манастир, където целителската му дарба е сертифицирана като "Божия". Има руски свещеници, които се прекланят пред паметта и светостта на Славик, но официално Руската православна църква не го е канонизирала  като светец.

Той казвал на майка си, че е на толкова много години, че почти е древен. Помнил и описвал раждането си, а преди да си тръгне от нашия свят, обяснил, че е трябвало да предупреди хората какви страшни времена ги чакат, но той щял да им помогне да преминат по-безболезнено през тях. "Тези дарове и силата, която имам е всичката за вас, а за мен нямам нищо”, казвал често той. Казвал също, че нищо не маже да се спре или измени, защото така било  решено на небето. И скоро на Земята щял да дойде Бог. Славик потвърдил и библейските думи, че праведните ще продължават да вършат правда, а неправедните - неправда. И всичко, което било нужно на хората, той им го е дал  и повече Бог никой няма да изпрати да им казва нещо друго. Затова е смятан за последния Пророк преди Второто Пришествие на Христос.

Вячеслав пророкувал, че Световното правителство ще разврати младите хора, като разреши всички пороци. А печалбата, изгодата, щяла да погуби света. Че ще настъпи голямо озлобление, глад, ще започне да изчезва водата от повърхността на земята, а останалата ще стане лоша, негодна за употреба. От небето ще падат кристали, донасяни от космически ракети, ще изглеждат като купчини лед и кръв, но няма да се стопяват. Един слой на Небето ще изгори, ще има съвсем друг вид, няма вече  да е синьо, а ще бъде, както когато гори нефт върху него. Хората ще виждат различни аномални явления. Навсякъде ще бъде студено, ще изключат газта и електричеството. Ще се появят нови болести, характерни с безсилие. Хората ще почнат да оглупяват. Затова трябва до последно да ходят на църква, да правят изповед, да се причастяват, да постят, да се  молят, за да се спасят.

Предупреждавал, че след биочипа ще има и  много малка сива пластинка - Световен паспорт. Взимайки го,  хората ще получават печат на ръката и челото под формата на татуировка /три шестици/, нанасяща се от лъчи, вид изотопи. И Бог нямало да опрости приелите този  печат.

 

Oтрокът Вячеслав беше пратен от Бога като Ангел-вестител, за да ни каже най-главното, най-необходимото, което трябва да знаем днес, в нашето последно, предантихристово време. Чрез него Господ ни прати чист Отрок да ни укаже  правилната пътека към спасение. Предвидил е днешния пълен разгул, сатанизма, магьосничеството, сектантството, разврата и богоотстъпничеството. Но той щял да помага на хората да разпознават тези сатанински мрежи, за да не попадат в тях и да не загинат. Със своите мъдри съвети е спасил от пътя на греха и погибелта много хора.

Отрокът Вячеслав е пророкувал и за съдбата на Русия, за Църквата, за последните времена и новите гонения на Православието, за идващия Православен Цар, за глобалното електронно робство и печата на антихриста. Всичко казано от него се е сбъднало и продължава да се сбъдва пред нашите очи днес. Но много от неговите пророчески думи още са прикрити за нас до времената на тяхното изпълнение.

Като разказва за кошмарните дни, през които ще преминат малкото останали Верни на Христа, той им вдъхва надежда, успокоява ги, че Бог е предвидил за тях Духовна, Невидима Стена, както и правото им с вяра да измолват в Име Божие спасение за себе си и за своите покойни родове и да получат като подарък  вечните благодатни струи на Духа в условията на Новораждащите се Земя и Небе.

В книгата за Отрока, са дадени неговите безценни съвети как да съхраним себе си и своите родове в условията на бъдещите гонения от страна на антихристовите сили. Как да се изповядваме и  причастяваме в условията на липса на свещеник, как и какви ритуални православни треби да извършваме при подобни обстоятелства. И тъй като днешните християни не са добре подготвени за подобен развой на събитията, предписанията в книгата ще бъдат жизнено необходими, за да съхранят вярата си, да се опазят от духовното робство на електронните карти и микрочипове в условията на гонения и войнстващ атеизъм и да останат в благодатния път на духовно спасение.

Книгата напомня, че сега в края на века при Бога върви преброяване на всички родове и последният днешен представител на своя род или ще го погуби, или ще го спаси. Затова той трябва да извърши подвиг – да не взима световния паспорт на световния управител и печата на сатаната. Че трябва усърдно да поменаваме и да се  молим за своите живи и покойни близки, така и те ще попросят за нас един ден пред Господа.  И тъй като неопростените грехове се предават на наследниците, по напомнянето на Отрока, трябва да знаем, че всички  ние носим тежестите на нашия български род. И само всенародно покаяние и отричане на антихристовото царство ще спаси народа ни от погибел.

Отрокът Вячеслав ни завещава много ценна молитва за рода: Помени, Господи, всички покойници от моя род; всички, още от нашия праотец Адам, починалите родоначалници, прародители, праотци, баби и дядовци и всички от века до днес починали мои сродници по плът, понеже Ти знаеш всички техни имена, и ослаби, остави, помилуй ги и им прости съгрешенията - волни и неволни, и дарувай им Царство Небесно.  Амин!

И въпреки че в някои среди, в това число и църковни, се проявява голямо противодействие и неразбиране към неговата мисия, въпреки клеветите и лъжите по негов адрес, в православния народ любовта и молитвеното почитание към Отрока непрекъснато расте и потокът от поклонници от всички краища на Русия и от чужбина към неговата могила не пресъхва. Това чисто и свято дете дойде да ни възвестява със своя детски език Правдата Божия и да я потвърждава със своите чудеса и изцерения.

Книгата за легендарния Отрок може да се прочете онлайн:

http://www.otizvora.com/files2014/prosvetni//Pratenikat-na-Boga-2.pdf

Лияна Фероли