неделя, 2 април 2017 г.

2 април - 84 години от рождението на Константин Павлов




Разбиването на словесното ядро не е безопасно

Константин Павлов: Съвършенството е в униката, в непознатата му, но не и произволна, закономерност

В същността на Словото има и духовно оплождане, и съзидание, и разрушение. Поезията пък е особено многозначна, чак до недоказуемост




На 2 април се навършиха 84 години от рождението на Константин Павлов. За него, не случайно, са произнесени толкова много суперлативи и отрицания. Но той не се страхуваше от собствените си противоречия, защото са били най-голямата му гаранция за искреност. И тъй като са били органични, са създавали цялостната сграда на живота му много по-точно, отколкото праволинейното, реторическо доказателство.
Константин Павлов носеше в себе си доста отчетливо парадоксите на “несъвършенната” гениалност”. Дори бе убеден, че „най-неуморимият враг на гения е талантът”. Поради това, е съвсем логично да не се харесва на всички. Затова често е и митологизиран, и демитологизиран като творец. На което той отговаря в дадените от него интервюта, че нито едното, нито другото е възможно. Първо, защото митовете поставят веригите на робството, докато в свободата няма толкова ясни ограничения, затова тя е за свободните хора. Според него, роб можеш да бъдеш не само на държава, власт, политика, но и на собствените си предразсъдъци. А онова, което застрашава най-много собственото чувство за свобода, е самата личност. И второ, защото той не се изживява като поет, стигала му неговата природна спонтанност, квалифицираната му и поетична непосредственост, както и екзистенциалния му минимум. Тогава как можеш да разпопиш незапопил се поп, пита се той. Не се смята нито за сатирик, нито за лирик, защото всяка човешка душа си имала и своите особености, и формулата на цялото. Само времето позасилвало някои отделни черти. При него засилило чувството за хумор, но за да коригира себе си, а не непременно да стресне другите.Затова и душата ни не носела, според него, жанровите характеристики на сатира, лирика или трагедия.  
Коста Павлов смяташе “Никой” за своя еманация, за духовно кондензиран екстракт на всичко най-съществено в него. Вероятно това го е и съхранило през времето на неговото дълго отшелническо десидентство.Защото, както се изразява той, ножът и куршумът не могат да го унищожат, преминавайки през празното пространство на “Никой”. Което си е и една метафористична форма на безсмъртие.
Коста Павлов изобщо не се надценява с особени творчески заслуги. Аз съм толкова съзнателен лечител на обществото, колкото едно кокиче, от което се прави нивалин, самоопределя се той. Времето, като няма по-добър избор, се спира на такива като мен, иронизира сам себе си. Дори смята, че тълкуването на читателите често прави автора по-умен, отколкото е, защото поезията е многозначна до недоказуемост. Затова казва, че стиховете му са по-умни от него. Пък и вечните редове се пишели много трудно, защото всяко време ги профанира по свой начин чрез прочита си. Признава, че пише за себе си и че текстовете му са нещо като личен дневник. Но написаното от него се обективизирало, едва когато е прието и споделено от другите. Смята, че чрез естетическите категории на изкуството си творецът се самопревежда, но когато “преводът” добие стойност и за друг, тогава било постигнато нещо, макар и рискът да е бил 1:1000. И ако “преводъчът” е зрял, можел да помогне на незрелите да не се разплащат директно със света, да им стане посредник.


Най-важното за К.Павлов е движението в живота. Особено това на идеите. И то към противоположното, за да не се застива в крайните резултати. Затова ходът на буталото му се ръководел от полюсите, от непропорционалностите. Не е добре, казва той, да има и качествени, революционни скокове, защото те са обикновено регресивни. А в творчеството е още по-сложно, затова и единните кодекси в него обезличават, дори и когато повишават средната нравственост. Там трябва да се търси самоличността на неповторимия духовен отпечатък.  А заедно с промените в духа, се променя и стилът на твореца В тази хармония между дух и стил се стига и до свръхстила, т.е. до Божествената простота. А в нея не са важни правилата и образците – те  могат да унищожат индивидуалността.Затова не е добре да има стремеж към подробности, към фабулиране, разказване на преживяното, защото то не е в полза на истината. Получава се имитация на духовното, а не композиция на духа, на вътрешната същност. И опитът за себеидентификация става себеизмисляне. Ето защото толкова е опасно да се логизира диалектиката. Тогава изчезват динамиката на мисълта, тайнството на хармонията. Убива се творческият процес на Бога и започва производството на хомуникулуса. Ето защо, при така наречения творчески процес, човек трябва да съблича от себе си всички брони, да хвърля всички оръжия, необходими за житейско оцеляване, а при вдъхновението си да се разоръжава от представите си за зло и добро, да гледа на себе си като на някакъв Божи експеримент. А съвършенството, според Павлов, не е в подражанието, а в униката, дори и когато той е в противоречие с нормите на хармонията. За мен красивото, твърди той, е нещо невиждано, може и да отрича пропорциите на златното сечение, но не е и произвол, а плод на непозната закономерност.

Но пък, продължава поетът, и не трябва да се вглеждаме особено в своите качества и да осъзнаваме своята полезност, защото тя се превръща в отрова още в мига на суетното си себепознание. Суетата пък уморява човешкия дух повече от пътуването през кръговете на ада, затова трябва да сме постоянно дежурни спрямо нея. Претенцията за изключителност, самочувствието за фаталност е ужасно, затова е добре да бъдем отговорни повече за пороците си, а не за добродетелите. Изключителният егоизъм на човека е голяма заплаха за оцеляването му. Затова е важно да не бъдем всички ноевци, да спасяваме полезното, но да помислим и за “безполезното”. Пък и пътят към полезността е толкова дълъг, че изкуството винаги изглежда безполезно от прагматична гледна точка. А искането облага пред Бога е магия за битово оцеляване, а не състезание със Създателя.

Константин Павлов приема словото във възможно най-широкия смисъл на думата. А говорът и писменият знак като само едни от важните му проявления. Слово за него е всяка изява на изкуството, било то музика или живопис, понеже казва нещо на душата, на разума. И тъй като човек общува с всичко, всичко е слово. Словото е общение. В този смисъл и мълчанието е слово, доста претенциозно при това. Слово е картината, музиката, скулптираният от стихиите камък, изсъхналото от киселините дръвче. Много слова – малко читатели, а и ония, които четат, не винаги разчитат добре, но това не унизява Словото. То може да бъде унижено само от бездарните жреци, които са го обявили за своя собственост. Поетът е убеден също, че между духа и словото има биномна връзка, с лек приоритет на духа. То може да действа почти физически, както е в обредните заклинания. Както един молебен за дъжд може да бъде едно върховно произведение на изкуството, а дори и да не завали, пак ще има духовно оплождане. Така е и при молитвите, те правят съпричастни много човешки души.

Много често словото е и образ във въздуха, но със своя логика, тогава е по-широко понятие от всичко друго. Този образ може да се види, да се чуе като полусънно състояние и после да се запише като полупреживяване, като полушега. Затова на границата между логичното и ирационалното, когато хем си вътре, хем си вънка, се ражда най-благодатното изкуство, е убеден К. Павлов.

Верният път към думите, според него, тръгва от вътрешната искреност, тя е истинското тяло, а думата е дрехата, понякога доста груба, колкото да прикрие голотата му. Но когато то се усъвършенства, започва да търси по-естетически свои съответствия. В този смисъл има думи, които не трябва да бъдат произнасяни, за да бъдат “убити” с мълчание. А понякога пък трябва точната дума да бъде произнесена, макар никой да не я чува. Макар че при днешната девалвация на думите няма какво много да бъде казано.

К. Павлов се докосва до магията на словото  и осъзнава, че има и опасност езикът да се изтръгне от корените на моралния и емоционалния живот, за да се превърне в клише. Защото разбиването на словесното ядро не е безопасно. Смята, че не е безразлично с какви думи си служим. Родена, една идея има първо кинетична сила, после произнесена многократно, добива динамична енергия, с която се убива, руши, създава се хаос. И писателят не трябва да подхранва такива думи с живот от себе си, а да отслабва сцеплението между тях. Дори стига до идеята за “неутрално” писмо, освободено от робството на структурата на езика.

Сега привикнахме и шокът да ни се вижда като развлечение, отбелязва творецът. Но само ако преместим погледа си един метър встрани, можем да видим Вселената по нов начин, както и да създадем нова Вселена. Ето защо на словото, и на  изкуството, въобще, не могат да се поставят “боеви задачи”, дори когато става дума за етични норми. Всеки творец трябва да пази моралните си критерии за собствена употреба, а не да налага своята нравственост, която най-добре се изразява в неговия талант. В него първичното е емоцията. Тя е вид сублимация – веществото преминава направо от твърдо в газообразно състояние. Междинното на житейската логика липсва, но това прескачане прави творчеството по-духовно и афористично. Получава непредвидима целенасоченост, надхвърля конкретното в човешкия бит. Но пък и човешките емоции трябва по-дълго да отлежават, защото се борят за автентичност и не желаят да станат изкуство. Но когато емоцията се омаломощи, тя се естетизира, подчинява се, става творчество.

Трудно е днешното време, но всяко време е недоволно от себе си, смята Коста Павлов. И това е някакво мазохистично кокетство с неминуемите рани от съприкосновението с живота. Пък и животът ни е подсказал как да се освобождаваме от тягостното – като го превръщаме в ирационално, в сън, илюзия, мираж, игра. И въпреки че това е нежният път към  лудостта, по-добре е да предпочетем защитната реакция на играта на кукли, малката лудост пред голямата. Та нали в правилата на играта невинно са скрити всички бъдещи битки за оцеляване, както и жестоките закони на живота. И съпротивата срещу порочността на действащите сега морални кодекси. Но пък този инстинкт човекът да опази душата си от смилателните сокове на амебата, често го вкарва и в мрежата на собствените му хитрини.

Лияна Фероли


Няма коментари:

Публикуване на коментар