Тръгваш си утре, завръщаш се вчера…
Гошо Талев и свободата-отговорност отново и отново
да избираш доживотния живот
виси над мен като рибарска мрежа.
Изплували по края на небето,
звездите любопитно ме поглеждат.
В какви посоки, по какви маршрути
във този дивен свят да те намеря?
Все ми се струва, че си тръгна утре
и сигурно ще се завърнеш... вчера.
Г.Талев
Нищо от изреченото и
изписаното слово не се губи, не изчезва. Дори и когато четящите го са малцина.
Защото то е много повече от това, което ни изглежда или си представяме. Макар и
да е само под формата на думи, идеи, звуци, мисли, то пак си остава едно
“поведение” на духовното битие, което е същността, “канавата” на материалното.
А когато словото е изричано
от мъдри и талантливи посредници между световете, то е с още по-голяма
значимост и необходимост. И остава съхранено за много по-дълго във времевите
анали.
Сигурна съм, че това се
отнася с пълна сила и за кърджалийския поет, писател, журналист, краевед и
преводач от руски език Георги Талев, който на 3 април стана на 80 години. Но
това ще си проличи в пълна степен след години, когато изследователите на
неговия живот и на неговото творчество ще успеят да обозрят напълно
разностранно му природа и дейност. Освен десетия превод на Пушкиновия „Евгений Онегин”, един от най-добрите по
мнението на специалистите, някои други негови преводи от руски, 11-те му книги
(поетични и белетристични), той остави и огромен архив неиздадени свои творби и
хиляди свои аудиозаписи в БНР. Необозрими са неговите оригинални идеи и философски
размисли за така трудно познаваемото ни житие-битие.
Като всеки преживяващ болките
и радостите на света творец, Гошо също премина през много изпитания,
разочарования, но и признания за таланта му, особено от наследниците на Пушкин
в Русия. Макар че той изобщо не търсеше почит, защото смяташе, че истинското
признание за твореца е в невъзможността едно творение да бъде отречено или
незабелязано. Затова и не се ласкаеше от хвалебствията по негов адрес,
знаейки добре, че истинският талант повече расте в тишина, а не в кресливата
почит.
Беше сигурен и в това, че
човекът идва на този свят да даде на другите своите 36 градуса на любовта и
дарбата си. И че само като ги раздава, става още по-жив и жаден за живот.
Едно от големите му прозрения бе и в това, че тази топлина на отдаването, служенето
на другите, е особено нужна и на литературата, културата, изкуството, защото те
ни защитават от небитието, компенсират болките от неразбирането, непризнанието,
от мъчителното себетърсене и самоосъзнаване.
Много горест, но и много
възторг събра, изпита и понесе достойно Георги Талев в живота си. Както и много
мъдрост, защото беше осъзнал, че началото и краят му винаги са една цялост,
осъществена най-вече в онези „сетни две минути – най-хубавият миг на края”,
който се превръща в ново начало, за да продължи вечността на неунищожимия
живот. Защото беше прозрял, че “смъртта е безсмъртна”, че „новото оттатък”,
всъщност, е настоящият ни „доживотен живот. А когато вярваш в това, имаш и свободата,
и отговорността отново и отново да избираш живота. Дори и когато, като любовта,
той често боли, но пък така най-добре се осмисля и разбира.
Макар че Гошо често с тъга възкликваше:”Ех,
да можеше книгите да се ядат…”, смяташе творците необходими като хляба. Но не като
физическия, а като духовния хляб. Затова използваше енергията на думите по
най-добрия начин и стигаше до изначалните, същностните принципи, ръководещи земята, и небето, и придаващи
цялостност на хората, стигнали до тях.
Лияна Фероли
Няма коментари:
Публикуване на коментар