Празникът на Св. Марина отвежда назад
към тракийския мистицизъм
На 17 юли Православната църква отбелязва
паметта на Света Великомъченица Марина. Живяла през ІІІ век в Антиохия, област
Писидия, тя приема християнството още на 12-годишна възраст и става жертва на
гоненията срещу ранните християни по времето на император Диоклециан. Животът й
е изпълнен с много чудеса и свръхестествени моменти, както и с много победи над
различни дяволски сили. Заради отказа си да се омъжи за епарха Олибрий
/управител на източните римски провинции/ и да се отрече от християнската вяра
тя била подложена на редица мъчения – била бита, пригвоздена, хвърлена в
тъмница, опалвана със свещи, потапяна и давена във вода и най-накрая
обезглавена.
Смята се, че Светицата посещава сънищата на
хора, които вярват в нея, пророкува или дава съвети какво да се направи, за да
се спасят вярващите от болести и нещастия. В много от църквите и манастирите,
които носят нейното име има лечебни води, особено силни в деня на Света Марина
– 17-ти юли. Този празник е известен и като Горещници и продължава 3 дни.
В Странджа, Родопите и по поречието на река
Струма светицата е известна като господарка на змиите и лечителка на ухапаното
от тях. Много пещери са нейни култов центрове, те се посещават от моми и
ергени, на които им предстои брак и в празничния ден се провират през специални
отвори за здраве и зачатие. Антиохийската
дева се почита и като закрилница на бременните жени и родилките, на безболезненото
раждане. Смята се за покровителка на брака, водите и Южното Черноморие.
В народните представи св. Марина често се
свързва с прозвището „Опална“ или „Огнена“ /„Огнена Мария“/, защото нейният ден
е третият Горещник, един най-топлите дни в годината. Има и поверие, че тя е господарка и на космическия огън. В песенното
творчество тя е най-често сестра на гръмовержеца св. Илия или заченато по
чудотворен начин момиче, обречено още преди неговото раждане от майка му на
Слънцето. Считана е за господарка /„висия“, „сайбия“/ на змиите, лечителка от
тяхното ухапване. Вярва се, че на нейния ден, 17 юли, змиите се прибират
обратно под земята, където св. Марина ги държи затворени в пещери и откъдето тя
по своя воля може да ги пуска, прибира или наказва, ако пакостят на хората. В
деня на нейния празник се посещават лечебни извори – аязма, с водата от които
вярващите се мият, пият от нея. Правят се общи трапези и курбани. В Странджа,
Родопите и междуречието на Струма и Места празникът на светицата е известен
като „лефтерски панагир“, т. е. празник на младежите и девойките в предбрачна
възраст край посветени на светицата пещери. Те я наричат галено Маринка и „Побаринка“.Вярва се, че който не е посетил
„лефтерския панагир“, не може да се омъжи или ожени по реда си. В Странджа св.
Марина се почита и като лечителка на бездетните жени. В тези нейни култови
центрове в стари времена са извършвани и определени инициационни практики.
Не случайно най-много пещери-светилища на Св. Марина
има в Странджа, където Майката на света /Бастет/ е дошла от Египет. Една от тях
е край село Сливарово. В празничния ден хората се молят за здраве в нея, взимат
лековита вода и палят свещи на светицата. Тук ясно личи наслагването с
хилядолетия на езически и християнски елементи. Пещерата събира четирите
елемента - огън (запалените свещи), въздух, вода и земя и показва едно от
най-древните разбирания за сътворението и за началото на човешката история. Нейната
пещера символизира женското начало и според разкази на възрастни хора, е
известна и с обредите за инициация, когато момичетата стават жени, а момчетата –
мъже. Болните, посетили пещерата не се обръщат назад на тръгване, и когато
оставят болестта долу, трябва да облекат чисти дрехи, да си тръгнат, без да
гледат назад, вярват местните. В тази забрана се открива и елемент от мита за
Орфей.
Денят на Св.Марина е препратка и към
мистичната тракийска хиерогамия, към брака-блаженство във вечността чрез
съчетаването на “телесното”, Земята,
Богинята-Майка и “безтелесното” – “световния ум”, слънчевото, огненото начало,
чрез сливането на мъжкото и женското в душата на героя, на Божия син, чието
зачеване се извършва винаги в “пещера”. Това мистично блаженство,
разигравано и приживе, но настъпващо истински след смъртта на героя, е
изключително тайнствено и необозримо за нас, съвременните хора. В Странджа
двете страни в хиерогамията са Св.Илия /Илиос-Слънцето – небесния бог-огън/ и
Св. Марина, символизираща земята, водата /от тракийски името й означава
“голяма вода”/. Сливането им води до образуването на духа-демиург – “Огън
сред водите”, символ на сътворението на живота. Най-вероятно Св.Марина е
загинала точно на нейния п-к /17 юли/ и жертвата й е за доброто на миста, на
сина. Но в преходния обред на хиерогамията се съдържа алюзията за
сватба-смърт. В тракийските мито-ритуални схеми сватба и смърт дори са
тъждествени. И всичкото това – в името на обяснения от Хезиод организиращ
принцип на космоса – любовта. В името на възсъединяването, пътуването към
Едното, към събирането на двете половинки, които си принадлежат една на друга,
макар и различни, но неможещи една без
друга, като началото и края, като горното и долното… Но когато се свържат в
едно, пътуването към Целостта завършва. А вярата в неговото предзададено и
закономерно случване в точното време го подсилва с нужната за него сила и
несломимост на духа.
Лияна Фероли
Няма коментари:
Публикуване на коментар