Мая Вапцарова на 70 години

 

Все още е епоха на дива жестокост и все още борбата

за свободата на душите ни продължава

Затова е време социалното и лиричното, миналото и бъдещето

да си подадат ръка. А творците да се включат активно

в това обединено духовно съживление

  

Мая Вапцарова е  родена на 7 юли 1944г. в Банско. Завършила е кинорежисура в класа на Мак Карой и Сабо Ищван в Будапеща. Носител е на орден “Св.Св. Кирил и Методий” І степен. Авторка е на няколко книги и на повече от 100 документални и игрални филми, някои от които са посветени на нейния близък сродник-поет, като “Ти помниш ли”. Дебютът й в киното е посрещнат с много голям интерес на международния екран и печели "Златен дукат" на кинофестивала в Манхайм. Нещо, което по-нататък не се е случило с нито един български филм.

Напоследък, обаче, племенницата на големия наш поет Никола Вапцаров  обръща своя творчески и изследователски взор към най-древното минало на страната ни и най-вече към това на Източните Родопи. Затова преди няколко месеца при гостуването си в Кърджали по покана на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” тя представи не само книгата си „Просяци”, но и филма си „Надбягване с времето”, както и албума си „Докосване до сътворението”, оформен с нейни текстове и снимки на Евгени Коевски. Той разказва и показва родопските свещени мегалити, мистичните скални ниши и други неразгадани знаци, издълбани по скали, тераси, долмени, всички наподобяващи някаква тайнствена азбука и космически карти, точките от които и днес намират своите съответствия с някои съзвездия. Неотдавна Мая Вапцарова и нейни съмишленици-творци дадоха в гр. Първомай старт на учредяването на творческо обединение за хората на перото от Южна България. То ще се казва „Арда, Тунджа и Марица” и си поставя за цел да работи по международни културни програми за творчески срещи, издателска дейност и други прояви, събиращи  усилията на южните творци за духовно съживление.

- Госпожо Вапцарова, вашата битка за миналото сякаш е един вид продължение на Вапцаровата вяра за бъдещето…

- Наистина започвам тази битка за миналото ни, за автентичността на нашите родови корени с предварителната нагласа, че това ще ни отведе към бъдещето, което заслужаваме. Разбира се, че има и връзка с най-важното, което е искал да ни каже Вапцаров и което се съдържа в смисъла на думата "вяра", макар че основният код от едноименното му стихотворение още не е разгадан от нашето съвремие. За някои вярата е религия, за други - морал, за трети - проста житейска мъдрост. Изобщо константата на живота, нашият духовен отпечатък.Макар че никой не знае какво е точно: чувство ли е, състояние ли е. Не знам дали някога ще разберем какво означава това усещане, което изстрелва чак в Космоса. И заради което "човекът би влязъл във взривна ракета, самичък би търсил в простора далечна планета”.

- Това ли ви изстреля и в толкова далечното ни минало? А може би и болката ви по настоящето?

- Да, и двете неща. Моето любимо стихотворение от Вапцаров е “Епоха”, защото все още е епоха  на дива жестокост... Но във всичко, което е написал Вапцаров, прозира основният въпрос – този за “хляба” на свободата. И за това, че този хляб на духа, без който човекът не би преживял, ще продължава да  захранва човечността с вярата в доброто. Дори и днес...

- В която разстрелите на поета продължават, дори гробът му бе поруган…

- Това не е случайно.Случва се сякаш, за да ни напомни, че не е важно как си умрял, къде си погребан, дали си убит с един изстрел или с два, дали си паднал на лявата или на дясната страна. Важно е вместо гроб да имаш памет-ник, да си погребан в душите на хората. Не случайно това се отнася и за Исус, и за Левски.

- Значи Вапцаровата борба „за хляб и свобода” продължава под  една нова форма…

- Тя си е все същата, за свободата на нашите души, само че с различни средства. Затова, така както в поезията е време социалното и лиричното да си подадат ръка, така и миналото и бъдещето трябва да го направят. Иначе все ще стигаме до печалния извод на Вапцаров, че живеем като в дълбоката бронзова ера. Но проблемите не са извън нас, те са вътрешни – в умовете, сърцата ни, в съзнанието ни. Затова сме преминавали и още минаваме през толкова изпитания, за да се научим да ги преодоляваме.

 - И вашият индивидуален път на търсене на изхода преминава през следите, оставени ни от траките по нашите земи и в обединените творчески усилия?

- Може да се каже и така. Чрез филмите си аз се опитвам да търся разрешението на проблемната връзка минало-настояще-бъдеще в дълбоката древност. С голямо вълнение и очакване се отправих към изследването на тракийската цивилизация, защото ме вълнуваше какво е открила, какво са знаели нашите прадеди много повече от нас, защото имах усещането, че това тяхното  важно древно познание днес ще ни бъде много нужно.И вероятно разковничето се крие в това, че при траките не е имало роби, че всеки един от тях е имал някаква своя мисия, допринасяща за добруването на всички.Днес носители на тази духовна свобода са творците и те са призвани отново да я съживят.

- Ехото на миналото, разказано от родопския вятър и родопското слънце, оживява във филмите ви с особена мистична красота и с огромно родолюбие. Това ли е вашият начин да се събуди поизтънялата ни духовна памет?

- Радвам се, че сте открили такова послание във филмите ми. Наистина това е, което ни е липсвало толкова дълго време. Може да изглежда невероятно, но тъкмо тези древни знания, закодирани върху тракийските мегалити, могат да я събудят. Пък, кой знае, може и да са оставени с такава цел. За да знаем, че точно оттук, където живеем, е тръгнала човешката цивилизация. Че тези места са били избрани съзнателно, защото само в тях връзката между планетата ни и Бога-Слънце никога не може да се наруши, затова и човешката сърдечно-съдова система прилича на космическия строеж. Че тук е духовният център на света.

Интервюто взе:

Лияна Фероли

Лияна Фероли с нова книга

„Ябълки на олтара” или болезненият стремеж към съвършенство

   В рамките на фестивала на изкуствата „Перперикон – 2014”, в деня на Св.Йоан Предтеча /24 юни/ във фоайето на кърджалийския театър „Д.Димов” беше представена новата книга на Лияна Фероли „Ябълки на олтара 2”. Директорът на фестивала Петър Савчов изрази своята радост, че всяка година форумът дава възможност, заедно с показването на изключителните образци на българската култура, да се представя изкуството и на някои от местните творци.  При откриването на фестивала проф.Овчаров напомни, че преди 14 години той е бил създаден, за да рекламира скалния град на траките Перперикон, но за много кратко време превърнал Кърджали в културна столица на България за времето на неговото провеждане. А заместник кметът по културата на града Елисавета Кехайова добави, че фестът се наложи като едно от най-значимите събития в националния празничен календар и една от визитните картички на града ни.

   Преподавателят по литература в Пловдивския филиал „Л.Каравелов” в южния град Петър Хаджинаков определи новата книга на Лияна Фероли като една синкретична литература, включваща  много жанрове, а поезията в нея изпълнена с една чисто женска чувствителност, интроспективност и медиативност. Като една азбука на крехката и ранима женска душевност. Лили е и мостът в регионален план между творците в близките на Кърджали градове, каза литераторът, която продължава да организира техните срещи, както и участията на нашите творци в някои национални празници на изкуствата, в провеждащите се в региона литературни четения.

  

Директорът на кърджалийската Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” и редактор на повечето книги на Лияна Фероли – Иванко Маринов се спря на многоаспектната метафористичност в заглавието на представяния сборник и най-вече на конкретно вложените търсения в него и водещи към „опасния и самоубийствен стремеж към съвършенство”. Книгата й, каза той,  е един широк екран на духовните търсения със своята метафористичност и с разнообразието на жанровете, които застъпва.

   Главният редактор на в. „Психо” Анна Димитрова дойде от София специално за промоцията, за да изрази благодарността си към Лили за дългото им приятелство и сътрудничество, макар и в повечето случаи задочно. Харесвам самата Лили и нейните текстове, защото и тя, и те не дават оценки, не обвиняват, не сочат с пръст, а само обясняват така, че да ги разберат дори и незапознатите отблизо с  изказаното. Защото говорят за така важното приемане между хората и за всичко случващо се като закономерно и необходимо за нашата духовна еволюция.

  

Директорът на кърджалийската болница д-р Тодор Черкезов също изрази мнението си за книгата. Четох я с голям интерес, каза той, заради  чувството на мащабност, което поражда тя. Едва ли има значима тема, която да не е засегната в нея. И всичкото това чрез метафората на ябълката като сензитивност, жажда за познание, но и като носеща много съмнения за границите на познавателния процес. За мен това е една книга – находка, защото се стреми да разширява тези граници, да надниква в необяснимото, в абсурдното. И защото намира алтернативното познание като най-искреното, най-автентичното, необременено от чужди представи и шаблони. И като такова – достойно да бъде положено пред най-големия олтар – този на нашите сърца, в които са всички извори и скрижали на Божественото слово.

  Известният деец на културата и дългогодишен директор на кърджалийския театър, поетесата Теофана Текелиева благодари на организаторите на фестивала, които поне веднъж годишно събират кърджалийските творци, за които тези срещи са много важни, но не могат да го правят често, защото си нямат своя база, нямат и свой Клуб на дейците на културата. Добре че има и такива, като Лили, които намират възможност да организират подобни срещи и да подържат пламъчето на духовния живот в града ни. А това й се удава, защото има контакти не само с кърджалийските творци, но и с много  свои колеги в страната и най-вече в близките ни градове. За тези нейни приятелства й помагат и нейните възгледи за живота, изразени така добре и в нейните книги. И защото Лили все повече разширява своите духовни търсения, защото непрекъснато  извисява духа си и пише за живота на бъдещето, за неговата дълбока хуманност и все още неразкрита същност, подчерта Текелиева.

Роза Димова

Татяна Лолова – поредният лауреат на наградата „Златен Перперикон”

Пожелавам си много сили, за да постигна в изкуството си съвършенството, произтичащо от сливането на Духа с всичко земно

   След едноседмичаната програма, включваща изложба, представяне на книга, два моноспектакъла /на Татяна Лолова и Мариус Куркински/, четири Арт-пърформанса, балета „Кармен” на „Арабеск”, постановката „Езоп” на кърджалийския театър и Хепанинга „Перперикон - живият град”, завърши 14-то издание на фестивала на изкуствата „Перперикон Мелпомена”.При откриването му проф.Овчаров напомни, че преди 14 години той е бил създаден, за да рекламира скалния град на траките, но за много кратко време превърнал Кърджали в културна столица на България за времето на неговото провеждане. А заместник кметът по културата на града Елисавета Кехайова добави, че фестът се наложи като едно от най-значимите събития в националния празничен календар и една от визитните картички на града ни.

   Имам честта да обявя поредния  носител на наградата за принос в българската и европейската култура „Златен Перперикон”, каза директорът на фестивала Петър Савчов.  И в присъствието на други нейни двама носители – режисьорът Асен Шопов и проф. Н. Овчаров, той съобщи решението на общото събрание на Сдружение „Перперикон-Мелпомена”. А именно, че тазгодишният носител на наградата е наследницата на велик възрожденски род, великата българска актриса Татяна Лолова. Наградата връчи в Тронната зала на Двореца-светилище режисьорът Асен Шопов. А развълнуваната любимка на българите си пожела още много сили, за да заслужа това голямо отличие. Да постига в изкуството си съвършенството, произтичащо от сливането на Духа с всичко земно, което често наричаме с труднообяснимата дума „дуенде”. Чудото, предизвикващо почти религиозна еуфория.

   Археологът проф. Овчаров, ръководител на проучванията на комплекса и съпредседател на Сдружение „Перперикон –Мелпомена", обясни, че наградата „Златен Перперикон” е един пръстен, открит в околностите на светилището, на който е изобразен профила на Потолемей ІІ Филаделф. Той бил египетски владетел, потомък на един от най-големите военноначалници на Александър Велики, който е получил именно тук прорицанието, че ще стане владетел на персите. Птолемей  е бил покровител на културата и изкуствата. Затова ние го избрахме като символ на нашия фестивал, който да прославя това светилище със седем хилядогодишна история, създадено още през каменно-медената епоха и просъществувало чак до Средновековието. Тук са се пишели и превеждали книги, имало е силно развита култура. И макар сега да имаме много финансови проблеми, сме уверени, че разкопките ще продължат и ще се намерят много съвременни Птоломеевци, подчерта Н.Овчаров. А Татяна Лолова добави, че това е особено необходимо, понеже културата прави от хората народ - достоен, честен, самоуважаващ се. Но и обичащ се, мъжествен, буден и нащрек за духовните промени. И вие, живеещите в това прекрасно място, сред тази велика природа, носещи голямото културно наследство на дедите си, също сте прекрасни. И не можете да бъдете други, защото това ви е заложено в гените, каза примата на българския театър.

   В компанията на Петър Савчов и проф. Овчаров, Татяна Лолова  чевръсто изкачи скалния град на траките и с голям интерес видя как оживява античния комплекс. Такава беше и целта на хепънинга „Перперикон - живият град".От подножието му до храма на Дионис тя и гостите на фестивала присъстваха на огнено-винен ритуал, по който древните жреци гадаели, на практикуваните някога занаяти, като изработка на богато инкрустирани ножове, звънчета и цветя от цветно стъкло, красиви бижута, шапки и домашни обувки от плъстена вълна, дървени брадви и лъкове, на бродиране, музикални изпълнения с древни инструменти. Празникът завърши с огнено шоу и фойерверки.

  

Дуендето  възвестява непрекъснатото кръщение

на новосъздадените неща

То е  в тайната, в духа на земята,

в корените, от които се ражда същността на изкуството

  В първия ден от фестивала „Перперикон – 2014” на 23 юни от 19 часа в кърджалийския театър „Д.Димов” голямата, неустоимата и неподражаема Татяна Лолова  представи своя моноспектакъл „Дуенде”. За пореден път Божествената искра, Добрият Дух, или каквото и друго да значи "Дуенде", навести театралната ни прима в една от безбройните форми на това феноменално превъплъщение по текстове на Федерико Гарсия Лорка и Румяна Апостолова под режисурата на Съни Сънински..
   Силата на Татяна Лолова, според критиците, е в любовта към изкуството и живота. Особено силно я показва и в своята автобиографична книга „1/2 живот”, претърпяла шест издания. Ласкавите думи по адрес на знайни и незнайни хора в нея са като тези в ежедневния й живот. С тази нейна неизчерпаема любов е зареден и моноспектакълът й "Дуенде", реализиран в "Театър 199". Това е една изповед на оперна певица, която, докато чака своята поредна пресконференция с журналистите, разказва за своя самотен живот на сцената. Когато публиката се слее с актьорската игра, обяснява своето чисто физическо усещане за единение Лолова, всички зрители надхвърлят себе си с много нива, стават много по-добри и разбиращи. И между нас няма бариери, а само емоция, която се помни за дълго, кара кръвта да пламва до болка, изчерпва, скъсва със старото, познатото. Носи непозната свежест, предизвиква един почти религиозен ентусиазъм. И това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят, както добре го е казал Ф. Г. Лорка. Това, което гледате, става с много любов, топлина и енергия. Животът е пъстър и шарен, но човек има само няколко мига на прозрение, казва често театралната фурия след 75- минутното дуенде, бликащо на талази от нея.

   В цяла Андалузия хората постоянно говорят за дуендето и веднага щом се появи, го откриват с безпогрешен усет. Те знаят най-добре, че то е нещо, което всеки иска да срещне, но то те среща първо. Често го смятат за непреводима сублимация на фламенкото, което може да се нарече комуникация чрез музика, изкуство на съблазняването, кураж и борба, изтръпването на осеняването... Но най-общо казано, за иберийците това е състоянието на духа, плод на синкретичното мъдро познание, което услажда очите и слуха, изгражда едно прелъстително и изкусително отношение към живота. Всичко, в което има черни звуци, има и дуенде, казва за него Мануел Торес. А те са в тайната, в духа на земята, в корените, от които се ражда същността на изкуството. Като истинската борба. Но не чрез действие и размишление, а чрез сила, идваща отвътре, като изкачващата се от петите кръв, едно непрекъснато тъмно и трепетно създаване, подобно на Дионисиевия вик и вакханския бяс, на изкусилия с отровата Сократ демон. Или пък на неистово болезнения стремеж към съвършенство на Ницше. Силата, която води към  атмосферата на предопределеното, която внушава, вдъхновява, подарява, предупреждава или заповядва, без да можеш да се противопоставиш на нейното обаяние. Подобно на музата, която може да те възвиси, но и съкруши, да те погуби. Която разпалва кръвта като допинг, изчерпва, отхвърля познатото. Срива цялата постройка на изкуството, дава път на едно яростно и изгарящо дуенде, което като кървав ручей те залива с болка и искреност. За да може накрая с дълбок и нежен вик да стигне до своето издъхващо дуенде, до сладостното сливане на духа с материята.

   Дуендето идва най-често, ако наблизо е смъртта, разклаща силно онези клони, които всички ние носим в душата и които не намират и не ще намерят утеха, казва Лорка. То обича откритата борба с твореца, върху ръба на кладенеца, но неговото нараняване действа като изцелението на  никога незарастващата рана чрез необичайното,  внезапно откритото в някоя творба. Дуендето обича да ходи по ръба на нещата, обича раната и се приближава до местата, където формите се сливат в един копнеж, по-силен от техния видим израз. То е в литургията на борбата с бикове, в достоверната религиозна драма, при която по същия начин, както в богослужението, се обожава и се принася жертва на някой бог. Дуендето се нагърбва да те накара да страдаш чрез драмата в живи форми и приготвя стълбата за бягство от околната действителност. То не се повтаря никога, така както не се повтарят вълните на морето, когато има буря. Но всеки път пробожда със силата на истинското изкуство. Непокорно и потръпващо, търсещо нови простори и неподозирани звуци. Един полъх с мирис на детска уста, според Лорка, на стъпкана трева или камбанка на медуза, който възвестява непрекъснатото кръщение на новосъздадените неща.

   Така както го представя Татяна Лолова в своя моноспектакъл „Дуенде”.

Лияна Фероли